Писмо до МАМА :: Портрет

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.03.2010 19:19 - Портрет

Автор: linaviraassaamy Категория: Тя и той

Прочетен: 1057 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 28.08.2010 17:23

Кой не се е възхищавал на лицето си в младите си години гледайки се в огледало, когато природата е давала всичко от себе си сякаш е разпръсквала с невидими шепи от богатството си от щедро по-щедро даряваки красота наволя на младите момчета и момичета? Кой не би искал да се запази и съхрани така красив, и непроменяем вечно? И каква тъга ни наляга когато започваме да забелязваме промените настъпващи с нас с течение на годините. И колко мъчно ни става ,когато разглеждаме старите си снимки, когато сме били млади и красиви и се потапяме в спомени за отминалите дни? А днес дори и в зрелите си години, когато красотата ни още не си е отишла напълно разбирайки, че още малко ни остава за да я притежаваме и да сме привлекателни, се примиряваме с мисълта за старостта, която постепенно, бавно , но съгурно ни отнема едно по едно от всичко: от чертите на лицето ни, от живостта на тялото ни. Сякаш с невидим резец със сръчни пръсти старостта допълнително чертае линии върху вече познатият ни образ, добавяйки черта по черта. И как ни отнема тя от силите малко по малко, докато неизнемощеем напълно. И как едно по едно започваме да губиме, забелязвайки го в огледалото. Променят се устните ни, очите ни, кожата ни, губиме и красивата украса на главата ни- косата. И как от различнен природен цвят и форма от русо, червено, кестеняво или черно, от вълниста , права или чуплива тя се превръща в бяла и оредяла. Но всъщност не е ли по важна душата, която е по-нежна и по-крехка от най-красивото лице на света. Нима не е по-важно нея да я съхраниме малада, красива и добра. Защото няма човек на земята , който да не се надява, че отвъд живота душата ще продължи да съществува в едно друго измерение непонятно за нас все още. Но колко има още до старостта за едно младо момиче или дете? И не трябва ли да се радваме на живота въпреки промените ставащи с нас? Но не са ли и истина думите, че,, Човек остарява и губи свойта красота, за да се примири с пръстта от която е направен.,,
А Слънцето се усмихваше през клоните на дърветата покрити с разлистени свежозелени листа и шарената сянка, която падаше пробягваше по лицата на хората, които седяха в една градинката в центъра на столицата и си говореха едно-друго. Беше месец май един от най-хубавите месеци на годината, когато всичко вече се е събудило за нов живот през пролетта. Всичко наоколо дишаше с пълни сили свежият въздух и цветя, и дървета, и хора. Всеки се радваше на живота посвоему.
На една пейка седеше една девойка в ученическа униформа. Изглеждаше да е от прогимназиален клас. Сигурно наскоро е приключила с часовете в училище и сега се радваше на Слънцето и природата наоколо и си почиваше без да мисли за нищо. На една друга пейка близо до нея седяха двама мъже на средна възраст и разговаряха. А пред тях бяха клекнали две деца момче и момиче не по-голями от възрастта за детската градина, сигурно бяха към последната предучилишна група и рисуваха по асфалта с разноцветни тебешири. Ученичката без да иска стана неволен свидетел на разговора между двамата мъже:
-Погледни, погледни какво лице има!- каза единият с нескрито възхищение.
-Да, така е!- потвърди другият.
-Ами косите, погледни какви коси има сякаш са от разтопена мед, а на Слънцето изглеждат още по червеникави!
-Да, прав си!- пак потвърди другият.
-Ами лицето,виж лицето!- продължи първият- Не е ли като на ангел!
-Да, наистина, какво лице! Просто изумително!
-Виж, виж очите, като бадеми са, а и веждите са едни такива светли и красиво извити!
-Да, красотата си личи от далече!- пак потвърди другият и закима с глава в знак на съгласие.
-Просто да я нарисуваш и да я съхраниш завинаги върху платното!
-Да, като икона е!- с нескрито възхищение допълни другият.
Тогава първият бързо извади от някъде един голям скицник и черен молив, и започна да наслагва щриха след щриха върху белият фон на листа. А момичето, което не е изпуснало нито една дума от диалога между двамата мъже несмееше да помръдне ни глава, ни ръка, ни крак и чакаше да бъде нарисувано. А мъжът който навярно беше художник продължаваше да коментира гласно красотата на своят модел, и с бързи движения на ръцете повтаряше , потретваше щрихите една след друга или една върху друга докато нарисува изцяло портрета. И когато всичко беше готово той го показа на съседа си по пейка дали е станало хубаво и сполучливо. А приятелят му потвърди:
-Пълно копие! Браво, само как майсторски си уловил всички тънкости!- и той започна да сравнява скицата с модела и продължаваше да се възхищава гласно, хвалейки майсторството на приятеля си.
Но след малко една млада жена на възраст около тридесетте и малко повече дойде до ученичката и и каза:
-Хайде мила да тръгваме, много ли ме чака?
А девойката не обърнала внимание на думите и с нескрита радост задърпа майка си за ръката и каза:
-Мамо, мамо ела , ела бързо да видиш нещо!
-Какво има?- учуди се жената.
-Виж, този човек е художник!- каза момичето , като посочи единият от мъжете седящи в близост до нейната пейка- И даже ме нарисува!
-Така ли?- с нескрита изненада каза майката и двете се приближиха до двамата мъже.
Но когато художникът подаде скицника, на който беше нарисуван модела с нескрито огорчение майката и дъщерята разбраха, че не ученичката е била модел , а момиченцето което беше клекнало пред двете пейки и рисуваше на черният асфалт с жълт тебешир голями Слънца.
***
Моного години след тази случка, тази девойка, превърнала се вече в зряла жена,която все още не беше изагубила от красотата си щеше да се влюби в един художник , който не я нарисува никога!