- Ще дойдем да те вземем в събота по обяд към 12: 00 часа.
Един мъж на средна възраст около шестесетте се стресна в съня си и се събуди целият плувнал в пот. ,,Как така ще дойдат да ме вземат и защо, аз не искам да си тръгвам оттука-помисли си човекът- искам да остана с жена си, с децата си в тази къща, където я строихме тухла по тухла с толкова труд с толкова лишения, а сега вместо да ѝ се радваме всички заедно ще трябва да я напусна,,- продължи да мисли мъжът.
Той беше трудолюбив човек за разлика от някои негови събратя, които не бяха чак толкова работни. Така да се каже той влагаше цялата си енергия в отглеждането на добитъка- няколко крави и телета- в обора до новата му къща. С колко любов, с колко внимание се грижеше той за тези същества, в които нямаше  ни капка злоба, ни капка завист. С каква преданост го гледаха те в очите му , когато той им слагаше сено, за да се нахранят или им сипваше вода, за да се напоят. Колко много топлина и колко много благодарност грижовният стопанин  виждаше в очите на отелилата се крава, която сякаш по човешки разбираше всичко, което се случваше с нея. А сега той, трябваше да загърби всичко това , абсолютно всичко и да си тръгне. 
- Ще си замина, ще си замина в точно определен ден и час, те ме  викат - каза стопанина и се разплака.
-Не бой се татко, нищо лошо няма да ти се случи- опитваше да го успокои дъщетя му- всичко ще бъде наред.
-Как ще бъде наред, не може да бъде наред- почти изхлипа възрастният мъж и зарони големи горещи сълзи върху ръцете на дъщеря си, която го беше прегърнала и се опитваше да го успокои. ,,Да така е-помисли си дъщерята-не мога да го успокоя,колкото и да ми се иска, как да му кажа истината в очите, а и той, а и той разбира всичко, а и какво може да се направи, когато нещата са неизбежни.,,
Беше изминало доста време откакто беше станал пожарът в обора и с колко голям риск едва спасиха животните от задушаване и загиване. А те милите животинки не разбирайки какво се случва мучаха жално и се бутаха едно в друго пазейки се от пламъците. Чия коварна ръка запали кибритената клечка и я хвърли в сеното, чий беше този мозък, който беше решил да направи зло на това трудолюбиво семейство, каква беше тази завист, която искаше да разруши постигнатото от стопаните? Нима заслужават тези хора такова отношение ?
След тази случка работливият стопанин се разболя и отключи едно коварно заболяване, от което нямаше никакво спасение. Близките му искаха да скрият истинската диагноза от болния, но той сякаш я подразбра и се уплаши, че дните му вече са преброени.
Дойде съботният ден и точно на обяд в дванадесет часа...  

***

Две бели огромни фигури, които ги виждаше само болният се приближиха до леглото му.
- Здравей-каза по-възрастният-готов ли си за едно дълго пътуване?
-Как да съм готов?-попита недоумяващ  болният.
-Ами така, да си готов за път, защото ни предстои един наистина дълъг път-и когато каза тези думи по-възрастният от двамата хвана за ръка мъжа и го поведе след себе си,заедно с по-младият.
Те бяха посрещачите, които трябваше да помогнат за прехода от обикновеният живот към необикновения, който беше по-добър, по-хубав, защото в него нямаше мъка, болести и страдание, а само голяма любов и неземна красота и неземна доброта.
Най-напред пред тях имаше един черен и дълъг тунел, в края на който се виждаше ярка ослепителна светлина, а там ги посрещна онази любов, която беше основата на всичко, което беше създадено в света.   

***

-Отде си, татко си отиде-каза дъщерята на майката , която не беше в стаята на болния, а беше в кухнята, за  да приготви обяда. 
Тогава съпругата хвърли всичко с което се занимаваше и се спусна към безжизненото тяло на съпруга си прегърна го силно  за последно и се разплака.