Току-що отворих очички и не знам къде точно се намирам, но виждам, че около мен всичко е в бяло. Не само, че е бяло, но ми се струва, че е и малко тясно, и за да разбера по-добре какво е това бяло нещо използвах единственото си оръжие което имах, а то се намираше на главата ми отпред пред очичките ми и това беше моят клюн- достатъчно твърд и достатъчно остър, за да ми послужи в настоящият момент. И се започна едно чукане от моя страна по бялото нещо, което се оказа доста твърдо, но не и непобедимо. След известно време се чу един пукот и бялото се спука и аз подадох главица навън и каква беше моята изненада когато видях много такива като мене много малки и много жълти.

Изведнъж две голями човешки ръце ме повдигнаха и ме поставиха в едно малко и тясно място където всички ние- малките гъсета- трябваше да се опознаем и същевреминно да разберем и за света около нас. А това беше навярно един великолепен свят с много и най-различни изненади.

Всяка сутрин ни се сервераше една чудна шарена като тъкана черга храна от различни на вид  и брой семена и някакви други смеси пръснати по земята които аз и моите събратя трябваше да изкълвеме с клюновете си доста бързо в една луда надпревара, за да можем да погълнем колкото се може повече от предоставеното ни угощение.

А навън на двора на стопанството в което се намирахме имаше един изкуствен малък водоем в който всички ние заедно се гмуркахме и плувахме с огромно удоволствие. Можеше да се каже ,че ние бяхме едни щастливи домашно отглеждани птици живеещи свободно на воля. Отвреме  навреме нашите стопани ни пускаха да попасеме малко зелена тревица извън дворното място, но това удоволствие ни се случваше доста рядко и трябваше да се задоволяваме в повечето време само с шарените обилни семенца на закуска, на обяд и на вечеря. Но това истинско щастие трая само  три месеца, а след това... 

***

Изведнъж ли, постепинно ли не знам точно как , но един прекрасен ден се огледах в изкуственият водоем на двора и от жълтата ми перушина не беше останоло абсолютно нищо и вместо нея имах една чудесна бяла премяна от снежно бели пера, а дългата ми шия се извисяваше на горе и на високо и изведнъж разбрах, че вече не съм онова малко гъсенце което бях, а вече съм един голям и несъмнено много красив гъсок. Е, за малко да се помисля за лебед, но това щеше да бъде малко нахално от моя страна , защото хората не отглеждат лебеди в дворовете си.

И така си заживях в това стопанство заедно с моите събратя без да подозирам какво ще ми се случи по нататък. Питам се дали някога не съм бил човек, за да са ми ясни някои неща от живота, а сега да съм се преродил в този наистина красив гъсок разбира се без да звучи самовлюбено. Иначе от къде ще знам, че семената с които ни хранят са различни, но най-вече царевични и от къде ще знам ,че приликата ни с лебедите е толкова близка, но да оставим тези неща настрана и да продължа да се радвам на живота, така да се каже по птичешки или по точно казано по гъсешки.

***

Един прекрасен ден две човешки ръце ме хванаха и ме отведоха под навеса в двора, завряха в гърлото ми някаква тръба и се започна едно изливане в гърлото ми на някаква смес която много ми напомняше на вкус на царевица, и нещо друго което беше за мене абсолютно непознато. Една ръка непрекъснато ме масажираше ту нагоре ту надолу по шията ми, сякаш искаше да натъпче в мен колкото се може повече царевица, а аз имах ужасното чувство ,че се задушавам и добре ,че всичко  приключи скоро, защото в противен случай щях да повърна. Това нещо ми се случи още веднъж през същият ден и не знаех ,че ще продължи и в следващите дни неопределено точно колко.

След известно време когато се погледнах в изкуственият водоем на двора не можах да се позная. Бях толкова много надебелял и погрознял, че направо не можех да се побера в мислите си и се питах, защо и за какво им беше нужно всичкото това на нашите стопани. Същата метаморфоза бяха претърпяли и моите събратя, които не можеха да се движат свободно от тежките си тела и държаха човките си полу отворени сякаш не им достигаше въздух, а и аз бях на същият хал.

***

В деня  на Свети Валентин  в един скъп ресторант, в един град, в една държава се намираха  двама души мъж и жена. Явно те бяха много влюбени, защото се държаха за ръце и се гледаха в очите говорейки си мили и нежни думи. Келнерът незабелязано се доближи до тях носейки на табла някакъв специалитет покрит с метален лъскъв похлупак и когато те го погледнаха той махна похлупака, и върху подноса се видя един продукт с голяма кулинарна стойност, и вероятно, и с доста парична стойност , но с големината на орех. Върху лицата на двамата гости на ресторанта се появи лека усмивка, те кимнаха на келнера, а той раздели специалитета на две равни половини и ги постави върху белите огромни чинии върху масата. Това по скоро приличаше на леко изцапване на чиниите отколкото на сервиране , но както и да е. Мъжът и жената най-напред отпиха по една глъдка червено вино от високите вински чаши, а после с много финни движения на вилицата и ножа които се намираха в ръцете им отделиха по едно малко късче от кулинарното изкушение , поставиха го в устата си и примижаха от удоволствие. А като ги гледа човек отстрани остава с впечатлението, че именно в този момент храната намираща се в устата им беше по важна от всичко друго на света.