Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.07.2010 17:52 - Начало
Автор: linaviraassaamy Категория: Тя и той   
Прочетен: 1127 Коментари: 3 Гласове:
4

Последна промяна: 28.08.2010 17:05


Филмът отдавна беше вече започнал, когато една млада жена влезе в залата, където той се прожектираше. Наоколо беше много тъмно и не се виждаше почти нищо, само отвреме-навреме при по ярка светлина от екрана тя забелазваше, че около нея има и други зрители, които бяха втренчили поглед напред и не обръщаха внимание на това какво става около тях, кой влиза или кой излиза. Киносалонът беше почти пълен. Това което се случваше на бялото платно беше наистина много интересно, макар че понякога се случваше и нещо странно или неприятно, но това беше редът на нещата за разказваната история в кадри за живота на една жена, а и сюжетът беше наистина напълно издържан.
Най-напред се видя,че главната геориня беше едно малко момиченце, после то щеше да се превърне в девойка, а сетне да сетне жена, която изживяваше живота си такъв какъвто е, добре измислен сценарий от много добър сценарист. Явно беше, че и режисьорът си е бил точно на мястото, за да изисква максимално съсредоточаване на актьорите и актрисите играещи в дадената им роля, за да предадът напълно реални образи и събития, независимо от това да ли бяха деца, момичета, жени или друг персонаж.
На екрана следваха поредица от случки. В единият от кадрите се появи малко момиченце, което си играеше с една голяма колкото нея кукла, която беше поставена под елхата на връх Нова Година и която беше един скъп подарък от нейните родители. Колко мило беше да се видят блестящите детски очички при първото докосване на подаръка. И колко нежно момиченцето галеше и целуваше куклата по русата и коса.
След това имаше сцена как майката на момиченцето го е облякла за детската градина в синьо-бала рокличка на квадратчета с избродирано с червени конци на ревера малко лично име. Двете бързаха по тротоара към детското заведение, като майката правеше нормални крачки, а детето притичваше подир нея за да е в един ритъм със стъпките и плачеше ли плачеше, като бършеше с ръчички сълзите си и повтаряше: ,,Мамо, не искам да ходя там,,. Но майката не го слушаше, защото времето наистина напредваше неумолимо и тя щеше да закъснене за работа. Дали детето беше предчувствало нещо или кой знае защо, но точно този ден събитията се стекоха наистина лошо. Когато момичето играеше на двора и молеше едно друго момиченце да му даде една детска шарена на цветчета диадема, казваше умолително: ,,Моля ти се, дай ми я само за малко, за да я видя и да я разгледам,,. А другото дете повтаряше: ,, Казах ти,че не може!,, и се запъти към една детска люлка в двора на детската градина. Това се случваше в късният седобед, когато децата след следобедният си сън и закуска излизаха на двора, за да си играят докато дойдат родителите им да ги вземат за дома им.
,,Моля те- продължаваше да моли нашата малка геориня детето с диадемата- дай ми я само малко да я подържа,, и говорейки се приближаваше все по-близо и по-близо до момиченцето , което се беше вече качило на люлката и все повече и повече се засилваше с нея. Тогава изведнъж люлката удари през лицето детето, което вървеше направо към нея и то падна по гръб и нададе силен писък от болка. Тогава всички лелки, които бяха на двора, а и тези, които баха вътре в сградата се затекоха, за да видят какво става и кой вика или кой от какво е пострадъл. Кръвта се лееше от подутата горна устна на момиченцето и то не можеше да говори. Една от жените, която отговаряше за децата хвана здраво за ръка пострадалото дете и го замъкна на накъде без да разбира, какво иска или какво се опитва да каже то. А детето беше с един смъкнат чорап без обувка на единият крак и виждайки това , без да може да говори, а само фъфлеше нещо нито чуто, нито разбрано от силно притеснената лелка, само сочеше с ръчичка обувката, която беше отлетяла на някъде след удара.
Тази сцена наистина беше неприятна, но тя сякаш искаше да покаже ,че може би някъде вътре в дълбоко в нас в съзнанието ни има някакво шесто чувство, което ни подсказва ,че нещо ще ни се случи, и това нещо е винаги неприятно. За съжаление приятните неща не можеме да ги усетиме предварително, като предстоящи събития по този странен душевно вътрешен начин.
В следващите кадри виждаме как момиченцето е вече ученичка в първи клас, а за този паметен ден на петнадесети септември леля и беше подарила една прекрасна жълта рокличка с цип отпред, а на ципа беше закачена една малка пластмасова жълта халка, която украсяваше още повече и без това красивата детска дрешка. Роклята беше поставена на един стол заедно с нови бели сандалки, и с нови бели чорапки, чакащи утрешният знаменателен ден.
Няколко дни преди това , майката на момичето беше старателно подредила в един от шкафовете на детското легло всички необходими за училището помагала: тетрадки с тесни и широки редове, тетрадки на голями и малки квадратчета, цветни и черни моливи, едно малко кафяво несесерче с гума,острилка и писалка и шишенце с мастило, както и попивателна хартия. В очите на детето всичкото това беше наистина нещо ново и различно, и сякаш имаше някаква скрита магия, а тази магия бихме я нарекли зараждаща се любов към учението и книгите, която се поражда в сърцето на всеки обичащ училището човек. Момичето разглеждайки всичките тези пособия и питаше развълнувано майка си: ,,Мамо, кога ще тръгна на училище, искам да е по-скоро,, а майката с усмивка и отговаряше,че остават още броени дни.
Една вечер детето беше отдавна легнало в леглото си и беше заспало, когато баща му се беше върнал от някъде ужасно пиян. Майката също си беше легнала на спалнята , когато мъжът нахлу в стаята и без видима причина започна да бръщолеви нещо неясно и да вика достатъчно силно, за да събуди всички спящи не само в апартамента, но и в цялата кооперация. Стреснати, майката и детето не разбираха какво става.Съпругата се опита да успокои с думи мъжа си, но той я блъсна грубо и тя падна на пода. Но явно това не му беше достатъчно и мъжът се нахвърли върху нея, и започна да я удря където свари. Силно уплашено момиченцето се разплака, затича се към баща си и започна да вика да не бие майка му, но тогава той го отблъсна на страни. Тогава детето извика на помощ дядо си от съседната стая и започна да вика: ,, Дядо, деденце моля ти се кажи на татко да не бие мама,,. А утрешният ден след тази случка трябваше да бъде един от най-щастливите дни в живота на детето-петнадесети септември.
Това, което се разиграваше пред очите на зрителите в салона за прожектиране, в който се намираше и младата жена ги потресе и общ вик на негодувание изпълни целият въздух. Хиляди въпроси: ,,Защо?,, и ,,Какво става?,, изпълниха умовете на гледащите. Нима могат да се обяснят с прости думи нещата, които се случват в живота? И най-вече защо се случват? Но ако можехме да знаеме отговорите на всички въпроси, то бихме могли да бъдеме напълно съвършенни и тогава нямаше да има нужда човек да се учи на каквото и да е било. Но всичко си има своето обяснение стига човек внимателно да е следил всяка случка, всяка дума, жест, мисъл, мимика на героите и тогава техните действия биха били поне малко от малко обясними. Но няма да изпадаме в подробности, оставяме нещата такива каквито са, такива каквото са изиграни от героите на филма под критичният поглед на режисьор и сценарист. А отговорите на въпросите можеме да оставиме за по-късно, когато екрана потъмнене и по него се изпише с бели букви думата ,,КРАЙ,, с последващите надписи на артисти участвували във филма,както и сценаристи, режисьори и други работили над изготвянето му.
В следващата сцена от филма се вижда, как момиченцето се е превърнало в девойка, която се е изучила и е започнала работа. Е, че не е осъществила някои от мечтите си, било то в образованието си или в живота си, ще го отчетеме, като пръст на съдбата, който показва по-скоро правилната посока на живота отколкото пътят за напълно осъществене на мечтите и желанията ни. Защото човек може да мечтае и да желае едно, а всъщност да се случват неща много, много по-различни от това което очаква, но може би те са най-правилните. Кой знае?
,,Не искам да се женя за него,,- говореше плачейки девойката в разговор с майка си, но по-скоро това беше спор отколкото нормален разговор. Спор за това кое е добро и кое е лошо, какво трябва или какво не трябва да се прави в живота за да се избегнат грешки или по-скоро, ако има такива, то те да са повъзможност минимални. ,,Не го обичам,,- продължаваше да плаче мимичето. И кое е по-доброто-да те обичат или ти да обичаш. Ако ти обичаш, но си нещастен в любовта си, то не е ли по-добре другият да те обича ,а ти присто да се примириш с този факт и ,,да свикнеш,, да точно така ,,да свикнеш,, да живееш с него в името на по-доброто, което те очаква. Каква е ползата когато си обичал някого, а той да е разбил живота ти на мильони късчета, които не могат да се съберат отново никога? Не е ли по-добре човек да си затвори очите, да преглътне макар и трудно неосъществените си мечти и да заживее без тях в името на по-разумният брак? А дали е така и това ли е праилният път?
На вратата на апартамента се позвъни и младата жена отвори и вида пред себе си непознати хора- една жена облечена в черно и двама мъже.,,Тук ли живее г-н .....?,, Да, какво има?- попита на свой ред учудено снахата.,, Ами ние сме дошли по една работа...-започна да обяснява жената в черно, а думите и започнаха да парят слуха на момичето и я жегна мисълта,че е по-добре да не беше отваряла вратата никога. Тогава възрастен мъж-бащата на съпруга и я дръпна назад и и каза:,, Ти се качвай горе- имайки предвид другото жилище на по-горен етаж- за да не слушаш глупости!,, Младата жена оствяйки вратата отворена мина покрай непознатите хора и започна да се качва по стълбите към другото жилище, но въпросите които нахлуха в главата и щяха да я подлудят. Тогава тя си каза:,, Аз трябва да знам истината, за какво всъщност става дума!,, и тя се върна обратно в апартаманта на свекъра и свекърва си.
Когато отвори вратата на хола видя,че непознатите бяха насядали около холната маса, както свекъра и секърва и , и всички разговаряха оживено. Това, което чуваше младата жена и се искаше никога да не беше го чувала, и никога да не беше се случвало. Но тя сега разбра за неща, които са станали много преди да познава съпруга си, и много преди да го срещне изобщо, но мисълта ,че той не и беше разказвал нищо относно живота си преди да я види за първи път, за това което тя чуваше от чуждите уста и се струваше повече от ужасно, а и беше повече от обидно. Тогава тя си спомни, че той искаше да знае за нея и за живота и всичко до най-малките подробности, а той самият беше премълчал всичко.,, Каква глупачка съм била,,-си помисли тя. Детето в утробата и още не беше заченато, а бяха минали само два месеца от сватбата на младата жена със съпруга и, и тя реши да сподели всичко видяно и чуто с родителите си. Но не получи, като отговор това което очакваше, а именно, че имаше достатъчно основание да се раздели с мъжа си. Но родителите и изминали трънливият и каменист път на развода и раздялата с човека с който първи са делили, както се казва ,,и хляб, и постеля,, не и дадоха съвет за раздяла, а именно точно обратното, да прости до колкото може и да продължи нататък сякаш нищо не се е случило. И се насади в мисълта на младата жена съмнението,че всичкото това е един лош житейски сценарий, а за разрушаване на брака и може би нямаше основание,както и капка истина в това което беше разбрала за съпруга си.
Следващата случка която проследиха зрителите в салона, притаили дъх от поредните една след друга събития на екрана, ги разтресе още повече и тогава те сякаш вътрешно съжалиха в себе си където родителите на момичето не баха разрешили този още в началото си пропукан брак , като пропукан стъклен съд очакващ всеки момент разпадането си, да беше прекратен още в третият месец на съществуването си. Дали наистина всички наблюдаващи филма си мислеха едно и също беше до някъде спорно, но общото напрежение в залата се долавяше, сякаш целият въздух трепереше. Жената, която беше закъсняла за началото на прожекцията седнала на един от предните редове, също следеше всичко случващо се с видимо безпокойство.
На екрана се виждаше тъмна стая осветявана през прозореца единствено от лунните лъчи падащи на леглото в спалнята. Нашата героиня вече, като бременна жена, се стресна в съня си. Дали и се беше присънило нещо лошо или плодът в нея беше мръднал и я беше събудил не се знаеше с точност, но това нямаше кой знае какво значение. По-лошото беше, че тя установи, че кърви. Тогава тя събуди с притеснение съпруга си и му каза за проблема. А той не желаеше да се притеснява от когото и каквото и да е било обърна се с гръб към нея и гърбом и каза:,, Обади се на майка ти и баща ти да дойдат да те вземат, и да те заведът в болницата,,. А болницата, в която тя трябваше да ражда и в която я наблюдаваха се намираше на тридесет километра от квартала, където живееше. А за да дойдат родителите и с кола за да я извозят до болницата, то те трябваше да изминат тези тридесет километра и повече от тяхното жилище до жилището на дъщеря си и после още тридесет километра обратно към болницата. Тогава бременната жена реши да дочака утрото. А чакането беше в безпокойство и треперене с мисълта да не роди в леглото си.
Възмущението на зрителите беше огромно сякаш вълна от негодувание премина през цалата зрителна зала. Дочуваха се обидни думи по адрес на съпруга. Напрежението сякаш нарастваше с всяка минута и имаше вече зрители, които напълно заклеймиха действията на вече ясно изразеният отрицателен герой във филма. Жената от предните редове започна да мисли трескаво и да си задава безброй въпроси и най-вече един не я оставяше на мира: ,,Какъв е смисълът да се случва всичкото това?,, . Но не можеше да си отговори в същият момент, защото продължи да следи с нескрит и явен интерес всичко случващо се на екрана и с вълнение очакваше какво ще последва по-нататък.
Следващата картина беше, когато лекарят влезе в стаята на жените лежащи за задържане в болницата и се обърна към нашата героиня с думите:,, Миличка, това което искам да ти кажа е, че ти си още много млада и можеш да имаш още много деца стига да го искаш. По важното за нас е да спасиме твоят живот.,,. Думите на лекаря бяха схванати много добре от съзнанието на жената, но нейният вътрешен глас се съпротивляваше и не искаше да разбере истината за случващото се в момента. Колко трудно е на лекаря да каже истината в очите на пациента. Колко непосилно е да съобщиш лошата новина и колко кураж се изискава, за да се вдъхне вяра в утрешният ден на потърпевшият сякаш изгибил всичко в този момент. И колко трудно е да го убедиш,че ще дойде с времето нещо наистина много по-добро .
Младата жена не искаше, не, не можеше да приеме случващото се с нея. Тя искаше всичкото това да е един безумно лош сън, от който сега, точно сега в този момент ще се събуди и ще си отдъхне с облекчение, че всичко това не е истина. Но уви, истината си е истина и тя я блъсна в сърцето, което започна да бие по ускорено от всякога. След като лекаря напусна стаята тя излезе след него и отиде до телефона, набра познат номер и когато чу гласа на майка си започна да плаче и да нарежда: ,, Ще умре, чувашли майко, бебето ми ще умре!,, Сълзите които се стичаха по лицето и бяха горещи сякаш излизаха от гейзер с вряла вода. Но, нищо, нищо не можеше да потуши огромната болка в сърцето и която бе предизвикана от огромна рана-загубата на нероденото и,но обичано още в утробата дете, която нямаше да се затвори цели пет години, докато не чуе плача на другото си бебе-здраво и красиво момиченце.
Когато по късно майка и влезе в стаята на бременнтите жени и приседна тихо до леглото на дъщеря си хвана я за ръката, и с нескрита болка със сълзи на очи, и каза:,, Нали имаш сина си, мисли за него!,,
Годините се бяха изнизали неусетно и вече на екрана се виждаше зряла жена, която имаше две пораснали деца и погълната от грижи и проблеми се опитваше да живее все пак нормално, като толкова други хора по света живееха решавайки проблемите си. Оставила зад гърба си един неуспешен брак, тя продължаваше да живее с родителите си и децата си, като се опитваше колкото и трудно да и беше да играе, и двете роли наведнъж колкото е възможно по- успешно- ролята на майка и на баща едновременно. С искренна благодарност тя разчиташе на помощта и на родителите си, които бяха до нея, и в най-трудните и мигове от живота и.
Филмът продължаваше да бъде интересен с всяка следваща сцена и вниманието на всички зрители беше погълнато от редуването на всички случки една след друга и от видимо добрата играта на артистите. Като разбира се, се пораждаха въпроси за това което ставаше, защо се случваше и дали точно така трябваше да се стекът нещата.
Когато лампите в салона блеснаха с ярката си светлина, а екрана се беше превърнал вече само в бало платно и прожекционният апарат бе вече замлъкнал, всички зрители започнаха да стават от столовете си и се запътваха бавно към изхода. Тогава, когато младата жена тръгна след бавно придвижващият се поток от хора тя беше спряна от двама служители облечени съвсем еднакво- в черен костюм, с бяла като сняг риза, с тъмно лилава вратовръзка на врата, и с тъмно лилава кърпичка в макият джоб на сакото. Те учтиво помолиха жената да ги придружи до една странична стая в близост до киносалона. Жената не каза нищо погълната все още от силното впечатление, което беше предизвикал филма в главата и и последва двамата млади мъже мълчаливо.
Когато вратата на споменатата стая се отвори от единият придружител тя видя ,че влиза в помещение облицовано с червен плюш по стените, без прозорци , без странични други врати. На едно бюро от тъмен махагон точно срещу нея седеше един много запазен за възрастта си мъж с бяла сребриста коса сресана силно назад и покрита с брилянтин, с бяла кожа на лицето и със светло сини, като лазур очи:
- Надявам се ,че се впечатлихте от филма госпожице?-попита възрастният мъж.
- Да, така е , наистина много ме впечатли!-отвърна жената на свой ред.
- Тогава- продължи мъжът- съгласна ли сте да изиграете тази сложна изпълнена с много и различни емоции роля?
След кратко мълчание жената попита:
- Дали имам право на възражение?
- Всеки решава сам, ние само предлагаме. Установихме, че вие сте най-подхидящата от всички пръсъстващи зрители.-допълни мъжът.
-Тогава съм съгласна.-отвърна без колебание младата жена.

***

След няколко напрегнати и мъчителни часа на ръба на живота и смъртта тя започна да преминава през един тъмен и тесен тунел, а самото преминаване не траеше повече от няколко страшни и напрегнати минути, които изглеждаха сякаш минаваха векове....От голяматото напрежение и силният натиск, който претърпяваше тя сякаш с магическа пръчка забрави, коя е, от къде идва и на къде отива. И изведнъж я обля ярка светлина, която заслепи очите и, които автоматично се затвориха от притиснатите едно в друго клепачи, и чу с изненада в собствените си уши от гърдите и да излиза силен креслив плач.
- Честито- каза акушерката на родилата току що жена и и показа детето-Имате си момиченце!


Тагове:   начало,


Гласувай:
4


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. injir - Животът ни е като филм. А ние сме а...
03.08.2010 00:08
Животът ни е като филм. А ние сме актьорите в него.
цитирай
2. linaviraassaamy - Ще се радвам, ако
15.08.2010 18:04
разказът ми те е впечатлил!
цитирай
3. linaviraassaamy - Разказ от поредицата:,,Разкази с напълно неочакван край,,
21.08.2010 10:07
Всяка прилика с лица и събития е повече от случайна.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: linaviraassaamy
Категория: Тя и той
Прочетен: 1485393
Постинги: 693
Коментари: 514
Гласове: 608
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол