Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.03.2010 15:59 - Стена
Автор: linaviraassaamy Категория: Тя и той   
Прочетен: 923 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 28.08.2010 17:11


Влакът спря на най-югозападната точка, която можеше да си представи човек в очертанията на границите на една държава от друга нарисувани върху географската карта. А релсите продължаваха още по нататък в съседните земи, които бяха непознати и именно това може би ги правеше чужди. Това неозначаваше, че местността беше краят на света, макар че за повечето хора оттук започваше, а и тук свършваше техният свят.
Едно младо момиче с късо подстригана кестенява коса и със спортни дрехи се огледа наоколо, и с мъка свали тежкият куфар от стъпалото на вагона, защото никой не го чакаше. То попита неколцина възрастни хора как да стигне до спирката на автобуса, а те насядали на дървената пейка, като на кино, го гледаха с нескрито любопитство, защото в това затънтено място явно нямаше друго развлечение освен да се посрещат и да се изпращат с погледи тези, които идваха или които заминаваха нанякъде. Но явно тукашната жега беше изтощила старците до такава степен, че те освен да посочат с ръка към селската спирка, нищо повече не можаха да направят или да кажат. А спикрата беше скрита от погледа на всеки пристигнал-от другата страна на гарата. Момичето спираше отвреме-навреме да си поеме дъх от тежкият багаж , който беше в ръцете и опитвайки се да стигне до спрелият автобус. А той имаше вид на забравен от грижовните си стопани предмет. Олющен, с продънени седалки, с грозни надписи върху шперплата от страни, но все пак беше учудващо, че все още беше в движение. Жегата в купето на автобуса беше, като в леарна пещ. Всички севъзможни прозорци бяха отворени, но въздухът сякаш беше замрял без каквото и да е движение.
Най-сетне, когато шофьорът се убеди, че освен момичето няма други пътници, които да чака, включи двигателя на автобуса, който с мъка потегли по криволичещият селски път. Асфалта се беше нажежил от слънчевите лъчи и въздухът над него трепереше, като водна завеса. Отстрани на пътя имаше ниви засадени с тютюн или лозя чийто край не се виждаше. Покрай асфалта имаше също и плодни дръвета: орехи, смокини, ябълки, круши, които бяха народили плод в изобилие.
Природните картини наоколо разсеяха момичето и то забрави за жегата и умората от пътуването. Най-сетне дойде и дългоочакваната спирка в едно далечно село със странно име.
Също както на гарата и тук на старата пейка до спирката седяха старци и гледаха, кой идва и кой си отива сякаш се бяха наговорили всичките в един ден да разберат, че наистина в техният забравен свят има ново събитие, а то е именно това младо създание дошло от големият град ,загърбило всичко случило се до този момент в живота му.
Къщата, в която влезе момичето приличаше на малко триетажно блокче.На първият етаж имаше два апартамента, а то отключи вратата в ляво и прохладата на затвореният до преди малко дом го посрещна с отворени обятия. Наоколо беше чисто и уютно.
Момичето започна да сваля пропитите от пот дрехи от себе си и се заприготвя да си вземе душ, но с изненада устнови, че вода нямаше. Чешмата изкъркори с неопределени звуци и затихна. И тогава на момичето нищо друго не му оставаше освен да легне в прохладната стая на идеално опънатата завивка, и да се потопи в сън.
Колко време се беше минало не се знаеше, но в ключалката на вратата се превъртя ключ, лампата в коридора се светна и в апартамента влезе млад мъж с униформа.По обувките той разбра , че не е сам в жилището, отиде до спалнята и там завари спящото момиче. А то се пробуди от лекото докосване по бузата.
-Знаех си че ще дойдеш днес.- тихо каза униформеният- Нали те бях предупредил,че не мога да дойда да те посрещна?- допълни той.
-Да!- сънено отговори момичето и разтърка очи- Водата дошла ли е?-попита то.
-Не знам, ако не е дошла трябва да донесеме вода от селската чешма.
-Добре! - отвърна момичето и започна бързо да се облича.
А селската чешма се намираше на края на селото, към последните къщи от където започваше прашен черен път. Няколко чучура изливаха скъпоценната течност непрекъснато в каменни корита, от които зажаднелите животни връщайки се от паша утоляваха жаждата си.
Мъжът и момичето напълниха кофа и туба и бавно се запридвижваха към дома си. А той ги очакваше все така уютен и прохладен. Слънцето клонеше към залез и започна леко да се спуска зад голият хълм покрит единствено от камънак. А там на два километра от центъра на селото се стелеше метална, плетена, триметрова ограда, чийто край и начало не се виждаше. Идеално изорана ивица земя, разделяше тази ограда от друга подобна на нея, изградена от бодлива тел. А отвъд тези заграждения, там където Слънцето клонеше към залез, оставаше онзи, другят свят, толкова различен от нашият и толкова непознат, че будеше едновременно нескрито любопитсво и тревога. Но неговите тайни се раждаха единствено в мислите на тези, които не можеха да се докоснат до него, а само си го представяха.
Утрото дойде така, както е идвало и до сега. Прохладата на нощтта полека-лека с напредването на часовете на деня бавно отстъпваше място на обедната жега. Селяните още по първи петли бяха излезли по нивите си и тихо, и кротко събираха реколтата, която земята беше родила под трудолюбивите им ръце. Ежедневието им се повтаряше все така монотонно редуващо се от изгреви и залези, от дни и нощи. А колко е трудно на всеки новодошъл да се впише в този железен и непроменяем режим на живот на обикновеният човек.
Момичето запълваше деня си с домакинска работа, с приготвяне на ястия, или с четене на книги,които му разкриваха чудните светове на различни народи. Всяка сутрин то изпращаше офицера на работа и всяка вечер го посрещаше у дома в еднобразното ежедневие на провинциялният живот на откъснатото от света място,в който всичко следваше неумолимо своят ритъм без да се случва каквото и да е било нещо различно,ново или интересно.
Така се заизнизваха дните, които се превръщаха в месеци, а те неизменно се превръщаха в години.
Една нощ силно се почука на вратата на жилището на офицера. Той се стресна в съня си, в тъмното видя момичето, което спеше на рамото му, измести бавно главицата му от ръката си и бързо отиде да отвори вратата. Колко време беше там и с кого разговаряше не се знаеше, сякаш времето започна да тече по-бързо от обикновено. Мъжът се върна обратно в стаята и започна да се облича трескаво. Не след дълго той затвори вратата след себе си, а джипът който го чакаше отвън, изръмжа ядосано с двигателя си, изкърца със спирачки и потегли на накъде в тъмното.
От силният шум момичето се събуди и видя, че е само в стаята. То дръпна бързо завивката от себе си, изправи се и със ситни стъпки се приближи до прозореца, а там го посрещна звездна нощ с огромна бяла Луна. Момичето сякаш потрепера от студ и продължи да гледа нататък където се стелеше мрежата, която разделяше двата свята.,, Колко ли е часът?,,- си помисли то. В тъмното часовникът не можеше да се види, а да светва лампите то не искаше, просто искаше само да стои до прозореца, да не мърда от него и да продължи да гледа на там на където замина джипа. ,, Колко ли ще се бави той? ,,- отново друга мисъл нахлу в съзнанието му.-,, Дано нищо лошо да не му се случи! ,,- притеснено помисли то.
Джипът изкачи баира и от задната врата изкочиха войник и куче,което толкова силно теглеше,че момчето едва го удържаше. Изминавайки метрите в бяг, войникът и кучето не усещаха разтоянието от силното напрежение, а мисълта: ,,По-бързо, още по-бързо,, беше единствена в съзнанието.
Не след дълго се мерна една фигура опитваща се да се промуши през срязаната телена ограда.
-Стой! - извика войникът - Стой ще стрелям! - продължи той.
След трикратните заповеди да спре фигурата продължи да се двъжи пълзейки по рохкавата пръст. Последваха изстрели и после тишина. Офицерът настигна войника и кучето, които бяха спряли до непомръдващата вече, лежаща с лице към пръстта фигура. Когато я обърнаха войникът и офицерът видяха едно младо момче с отворени сини очи с втренчен, безжизнен поглед, в който се оглеждаше единствено Луната. Русите къдрици на коста му се вееха безразборно от лекият вятър станал безмълвен свидетел на всичко случило се. А една тънка струя кръв се стичаше от ъгъла на нежните розови устни на младежа.
Нощта продължи сякаш век.
Изведнъж започнаха петлите да се обаждат от всички краища на селото, сякаш се надпреварваха кой ще издържи най-дълго да оповестява идването на утрото. Лека розова светлина започна баво да измества оредялата тъмнина на нощта. Уморено от чакане момичето се върна в леглото си и заспа.
Към обяд младият офицер се завърна у дома си. Той влезе в спалнята, видя своята любима и реши да не я буди. Затвори вратата след себе си и отиде в кухнята.
След близо час, момичето се събуди и потърси любимият си. Уплашена , че не го намира до себе си тя се втурна към другите стаи.
-Спокойно,тук съм,-отвърна офицерът-не се бой!
-Така се уплаших!-простена момичето и се втурна в обятията на мъжа.
-Няма нищо страшно .-допълни той.
-Какво стана? - попита момичето опитвайки се да прочете отговора на въпроса си в очите на офицера.
-Имахме нарушител-кратко отвърна той.
-И?-промълви момичето с отворени от уплаха очи и с разтуптяно сърце втренчено в лицето на мъжа.
-Всичко свърши! Не ме питай повече! -категорично отвърна той.
***
Три дни след този случай от двете страни на Стената разделяща Източен от Западен Берлин ,младежи и старци,мъже и жени с подръчни средстава яростно разбиваха разделящата ги преграда от четиридесет години насам.


Тагове:   стена,


Гласувай:
2


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. linaviraassaamy - Разказ от поредицата ,,Разкази с напълно неочакван край,,
31.03.2010 16:11
Всяка прилика с лица и събития е повече от случайна!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: linaviraassaamy
Категория: Тя и той
Прочетен: 1485425
Постинги: 693
Коментари: 514
Гласове: 608
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол