Писмо до МАМА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

31.03.2010 16:03 - Образ

Автор: linaviraassaamy Категория: Тя и той

Прочетен: 1622 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 21.05.2010 16:51

Посветено на Olivier Virassamy

,,Всичко е любов,,беше един много хубав и интересен български филм създаден и прожектиран в средата на осемдесетте години на миналият век. Всъщност той си заслужаваше времето и вниманието да бъде гледан отново и отново, за да се убеди човек за сетен път, че любовта е едно от най-важните неща в живота. И че без нея просто няма никакъв смисъл, да се съществува на тази Земя просто ей така , както и да е. А тя- любовта има милион лица, които човек трябва добре да познава и разграничава. И ако някой си мисли, че тя е една и съща в различно време при различни хора, то той просто се лъже. Любовта винаги е различна и една с една никога не си прилича. Достатъчно примери има всеки човек в живота си, за да се убеди в правотата на тези думи споделени сега от мене с вас. Или ако има накой, който не се е замислял над това, то нищо няма да му коства, ако отдели малко време в забързаният си живот и помисли, какво е всъщност любовта и защо се чувстваме толкова нещастни и самотни при нейното отсъствие. Или казано с други думи, всеки заслужава да бъде обичан истински и всеотдайно. И има ли някой, който мисли по-различно, или неговият живот му е предлагал други неща и ситуации от които той си е правил различни изводи за смисъла на думата:,,Обичам те...,,?
Или...кой знае...?
Звънецът в кварталното училище извъня в точно определеното време предупреждавайки започването на следващият учебният час за деня. Всички ученици независимо къде се намираха: в училищният бюфет за да си купят нещо за закуска или в двора на училището, за да поиграят на топка, или по коридорите залисани в разговори със съучениците си, или в училищната малка книжарница за да си купят химикалка или молив, или дори да се намират само на стълбището към вторият етаж на сградата придвижвайки се към поредната учебна стая- щом чуха звънеца всички до един побързаха да се приберат по стаите си и да се приготвят за започващият учебен час.
Днес по програма точно сега в осми ,,В,, клас имаше един от най-приятните учебни предмети- изобразително изкуство. Учениците насядали зад чиновете си започнаха да изваждат нужните пособия и материали: блокчета N 4, скицници, цветни моливи, фулмастри, маркери, водни бои и четки различни номера, маслени бои, или каквото и да е, което си баха донесли от къщи и служеше за рисуване. Тъй като учителят още не беше влязъл в стаята разговорите между учениците продължаваха все така оживено, както в междучасието. Не след дълго време вратата се затвори шумно,а в стята беше вече влязъл учителят. Той поздрави тихо и седна на стола зад учителското бюро, като остави черното си куфарче отгоре в близост до до дневника на класа и до картонената кутията с бели и цветни тебешири. Учениците бяха прекратили вече всички разговори по между си и втренчиха погледи в новото и непознатото за тях лице.
Учителят беше мъж , който на пръв поглед можеше да се каже, че е в разцвета на силите си. Той беше много далече от старостта, но и младостта вече се опитваше да се разделя бавно и малко по малко с него. Косите му баха прави, прошарени със средна дължина до врата закриващи ушите и можеше да се каже, че черните му коси все още преобладаваха над белите. Лицето му беше продълговато с раздвоена брадичка, която го правеше по-скоро чаровен отколкото мъжествен. Ръцете му бяха бели и нежни с тънки изваяни пръсти, като на професионален пиянист, но с тази разлика ,че вместо да свири върху клавишите на пияното той рисуваше с тези изкусни пръсти с малки или голями четки върху бялото платно. Фигурата му беше издължена и слаба, а и времето не я беше променила. Върху правият му и правилен нос имаше поставени очила със златни рамки, които явно трябваше да коригират единственият му наглед физически недостатък от природата-зрението. А мъжът беше веднага забелязан от две кафяви очи които го разглеждаха от горе до долу с видимо нескрито любопитство. Изведнъж усетил това необикновенно внимание учителят погледна натам от където идваше погледа, но леко притеснен се изкашля без особена видима причина, сякаш да преодолее смущението си и бързо премести погледа си в друга посока казвайки:
- Ученици, аз съм новият ви учител по рисуване и се надявам да се разбираме добре в съвместната ни работа през настоящата учебна година.- След тези думи ръцете му леко потрепераха, и за да заличи отново смущението си той намести очилата на носа си, сякаш искаше да се убеди за сетен път, че те са точно там където им е мястото и никъде другаде.-...И така виждам, че всички сте извадили нужните си приспособления за учебният час,- продължи той, като погледна скришно и боязливо с периферията на зрението си пак към тези твърде нахални момичешки очи, които непреставаха да го следят- но първо искам да се запозная с вас и вие с мене.- и след като допълни се предстви с една странна и трудно запомняща се фамилия, след което започна да чете имената на учениците от отвореният дневник пред него. Когато той стигна до предпоследните имена записани в дневника не скри изненадата си. Той видя, че двете момичета, седящи на последният чин на редицата до прозореца си приличаха твърде много по лице, като две дъждовни капки вода, но с тази разлика, че едното беше със светла руса коса и зелени очи, а другото беше с тъмна кестенява коса и кафяви очи. А то бе момичето, което го наблюдаваше все така изпитателно още от самото начало.
- Вие навярно сте....
- Близначки!-допълни момичето с тъмните очи, които тя присви леко и стрелна погледа си този път директно в очите на учителя с особен неопределен израз смесица от любопитство и нахалност, която сякаш беше подхранвана от някакъв вътрешен огън, който не можеше да бъде скрит или потушен в менента. А от какво всъщност беше породен този огън все още не беше напълно ясно.
- ...Да,да...-потвърди мъжът усетил за сетен път страният поглед на момичето и леки малки капчици пот издайнически се появиха над горната му устна. Той с бърза реакция с пръстите на дясната си ръка ги изтри, после придвижи ръката си към рамките на очилата сякаш да ги намести още по-добре ,а след това с плавно движение продължи към косата си, за да я приглади леко назад. И продължи да чете на глас понататък имената по списъка на учениците. Когато най-сетне учителят свърши с четенето учебният час беше вече минал повече от половината от времето си и в оставащите минути той реши да пусне класа в междучасие и каза кратко:
- Свободни сте, можете да излезете навън.
Тогава всички ученици шумно станаха, започнаха да си приказват и да се приготвят за излизане навън в междучасие. Те прибираха извадените си за рисуване материали и приспособления, а само близначката с тъмните очи остана да седи на чина си гледайки новият учител все така любопитно. В един миг погледите им се срещнаха, тя продължи да го гледа с нескрит интерес, а той подтискайки смущението си побърза да вземе куфарчето си и да излезе навън.
- Хайде, какво още чакаш?- попита сестра и, която отдавна беше готова за излизане. Беше вече прибрала всичките си неща по рисуване и тези на сестра си, и беше вече нарамила ученическата си чанта.
- Нищо не чакам, просто си седя това е!- отвърна другата и с нежелание се изправи и взе чантата си и бавно тръгна към вратата.
Когато близначките излязоха на улицата, а училището остана зад гърба им две момчета от гимназията препречили пътя им се блъснаха в тях нарочно и едното каза:
-Ало малките, какво се блъскате така, я по полека !
-Ти си малък!- отвърна момичето с кафявите очи и хвана сестра си за ръката издърпа я от тази жива преграда, и бързо преминаха двете на другият тротоар на улицата.- Ама, че глупаци!- допълни тя и с бързи крачки двете се запътиха към дома си.
След вечеря, когато двете момичета бяха направили вече вечерният си тоалет и бяха готови да се мушнат в леглата си майка им пожела ,,Лека нощ,, целуна ги по разноцветните им главици, изгаси осветлението в стаята и затвори вратата след себе си. Момичето с кафявите очи още дълго време не можеше да заспи и си мислеше за новият учител по рисуване. Тя си припомни до най-малките подробности цялото му лице и фигура. Формата на очите, устните и най-вече нежните му ръце. Наистина възрастта и беше такава, че беше повече от ясно, че започваха първите трепети на любовта, но с тази рзалика, че вместо да се влюби в някой свой съученик от класа, момичето с кафявите очи започна да се влюбва неусетно в учителя си по рисуване, който беше доста по-голям от нея- не по-малко от десетина или петнадесет години. Преди напълно да се потопи в съня си близначката с кафявите очи продължи да мисли за учителя си.
Тъй като седмицата в училището беше натоварена с много учебни часове с безкрайно напрежение в решаването на математически или геометрични задачи, в писането на литературни теми, изучаването на безброй чужди думи на други езици, то часовете по пеене , физкултура и рисуване бяха една сама по себе си релаксация, едно отпускане от напрежението, една дълго чакана свобода на духа и тялото. Но часовете по рисуване се очакваха с огромно нетърпение най-много от близначката с кафявите очи. Тя с трепет чакаше началото и краят на учебната седмица, защото часовете по рисуване бяха в понеделник и петък. Момичето искаше отново да види интересното и красиво лице на учителя си, да срешне неговите очи и изпитваше огромно удоволствие, когато забелязваше смущението му, когато погледите им се срещаха уж съвсем случайно.
В съботите и неделите, когато двете близначки си научаваха уроците в свободното си време четяха книги, или гледаха телевизия, ходеха на разходка в кварталният парк, или просто се забавляваха обличайки дрехите на майка си и се гримираха пред огледалото, защото тяхната промяна във възрастта им вече наистина си личеше вече по много и най-различни признаци. А момичето с кафявите очи понякога твърде дълго се застояваше пред огледалото в спалнята на родителите си и се опитваше да тренира тайно без никой да я гледа интересни заученени движения и поведение на артиските от ежедневните сериали, които се предаваха по телевизията или от гледаните по кината филми. Тя искаше да бъде интересна, за да привлече вниманието на мъжа, който харесваше и може би обикваше искренно и невинно с първите нежни трепети на любовта.
Един ден, когато новият учител обясняваше за светлосенките в дадена графика и как точно да бъдат изразени с графитен молив върху белият лист изведнъж статива, върху който се намираха скиците рязко се наклони и падна на пода. Учителят се опита с бързо движение на ръцете си да хване падащият статив, но нещата станаха още по неприятни, защото без да иска в суматохата очилата му паднаха на пода в близост до бюрото и с невиждащите си за миг очи с опипване той търсеше изгубеният си тъй важен личен предмет,без който се чустваше страшно безпомощен. Разхвърчаха се безброй бели и нарисувани вече листове, върху които той преподаваше за графиката и целият клас избухна в смях. Учителят се почувствува толкова неловко и толкова сам, че чак се сконфузи от реакцията на учениците си и леки изпуснати сълзи замъглиха допълнително и без това невиждащите му очи .Тогава близначката с кафявите очи му се притече на помощ, намери очилата му, които за щастие не се бяха счупили, събра разпилените рисувални листа, постави ги на бюрото му, вдигна падналият статив и като се обърна към класа каза строго:
-Какво се смеете, какво толкова смешно има тук?- думите и прозвучаха толкова сериозно и толкова силно, че в един миг всички млъкнаха.
В близостта между учителя и момичето при предаването на очилата му той усети аромата на косите и, които се бяха разпилели по раменете и ,а когато си сложи очилата той видя по отблизо очите и, а те бяха голями, тъмно кафяви и силно изразителни. Той бързо благодари и застана зад бюрото си преглеждайки всички вещи, които бяха до преди малко се разпилявали и търкаляли наоколо, но които момичето беше вече поставило и грижливо подредило на бюрото му.
От този ден на татък, нямаше час, нямаше миг в който момичето да не мислеше за учителя си. В сърцето и беше се отворила една чудна врата през която избликваха чувствата и, а това беше вратата на любовта. Постепенно започнаха да се зараждат в сърцето и нежни чувства към този мъж, а в мисълта и започнаха да се раждат стихове, които бяха подхранвани от тези чувствата. А тя криеше своят дневник , в който описваше всичко което преживяваше и в който записваше всичките си стихове, които пишеше с най-трепетни чувства към човека когото обичаше. И така се минаваха ден след ден, седмица след седмица-месеци.
За Коледа училищното ръководство беше организирало маскен бал който щеше да се състои във физкултурният салон на училището с предварително направена сцена, на която всички ученици с песни и танци, с много веселие, хуморески, викторини и томболи щяха да посрещнат Дядо Коледа, който трябваше да раздаде подаръци- шоколади,екзотични плодове и сладкиши. Двете близначки бяха решили да се маскират с дрехи на интересни герои от любими приказки от познатите на поколения книги за деца. Близначката с русите коси се беше преобразила на палавото момиченце от Вила Вилекула с червена коса с перуката на майка си, която беше направена на две червени извити плитки и с лице нарисувано по носа с лунички, а близначката с кафявите очи се беше маскирала, като фея облечена в ефирни дрехи в светло синьо с блестяща коронка на главата си и с разпуснати кестеняви вълнисти коси. На самото тържество момичето с кафявите очи не можа да открие своят учител по рисуване и от това тя беше много разочарована и тъжна, че точно на този ден него го нямаше. А той или се беше много добре маскирал или изобщо не беше идвал на тържеството. Тя така и не можа да разбере, какво всъщност се беше случило и защо не го откриваше. Така мина Новата Година, зимната ваканция и започна вторият срок на учебната година.
Един ден точно в края на зимата двете близначки бяха решили да се поразходят в близкият парк в техният квартал, където се намираше и тяхното училище. Парка беше голям и добре поддържан от месният градинар един пенсиониран учител, който с любов садеше и отглеждаше цветя, които да радват окото и душата на всеки човек, тръгнал да се поразходи търсещ отмората и спокойствието на природата. Сега в края на зимният сезон парка беше пуст, а и беше много рано за каквито и да е било цветя, за това изглеждаше студен и неприветлив. Сняг почти нямаше, но природата още спеше и не бързаше да се събужда докато не дойде точно пролетното равнодейнствие, когато всичко щеше да започне нов живот с идването на новият сезон-пролетта. В парка се намираше една стара малка изоставена къща, която служеше за съхранение на инструментите на градинаря. Точно днес двете момичета бяха решили да поиграят на криеница между голямите паркови дървета. Момичето с русите коси се беше прилепило до дънера на едно дърво,закрило с ръце очите си броеше на глас от едно до десет, за да може сестра и да се скрие по-добре, а след това да почне да я търси. Броенето свърши и близначката с русите коси започна да търси сестра си, като я викаше по име.
Момичето с кафявите очи беше видяло, че вратата на изоставената къща беше отворена и реши да се скрие в нея, мислейки че сестра и трудно ще я открие там. Когато тя влезе вътре видя разхвърляните по пода земеделски инструменти на градинаря. Близначката ги прескочи и продължи да върви понататък навътре към другите помещения. Къщата беше без прозорци, а на тяхно място бяха заковани дъски и вятърът свободно влизаше и злизаше през малките процепи между дъските, но момичето не усещаше студ. Когато достигна до последната стая момичето с кафявите очи видя, че имаше нещо странно на най-далечната стена в стаята. Когато приближи тя видя нарисувано момичешко лице, което много приличаше на нея, но всъщност беше с червена разпусната около лицето коса и сини очи. Тогава тя си спомни Коледната вечер в училишният физкултурен салон и се сети за сестра си. Да, точно така, момичето от стената много приличаше на сестра и с червената перука на майка им. Колко минути седеше така гледайки стената тя не помнеше, но изведнъж чу, че сестра и я вика, но нито се обърна нито помръдна от мястото си. След наколко минути сестра и беше вече до нея и също видя рисунката на стената. Тогава близначката с кафявите очи се обърна към сестра си и каза:
- Това си ти!- и посочи с ръка рисунката.
- Говориш глупости, изобщо не съм аз!- отвърна сестра и опитвайки се да я успокои усещайки напрежението в гласа и.
- Не! Ти си, ти си с червена коса, както на маскеният бал в училище!- продължи да говори другата сестра.
- Да, много прилича, но това не съм аз!- започна настоятелно да отрича русокосата- по скоро си ти, нали сме близначки и си приличаме.
- Не! Ти си, ти си, ти си..-започна да вика и повтаря момичето с кафявите очи и плачейки отиде до стената с нарисуваният образ и започна да удря със свити малки нежни юмручета по нарисуваният образ,- Ти си, ти си, ти си....-продължаваше да плаче и да повтаря момичето. А лицето и беше обляно от сълзи,които изкочили от очите падаха върху стената и се попиваха една след друга от нарисуваният образ.
Тогава сестра и се доближи до нея, прегърна я с много топлина и обич през раменете и я изведе от запустялата къща. Близначката с кафявите очи не спшираше да плаче закрила лижето си с длани. Двете сестри баво се запридвижваха към дома им по пясъчната алея на парка, който изглеждаше сега още по-пуст, по- студен и по-неприветлив от преди.
Няколко дни след тази случка момичето с кафявите очи не можеше да посещава училище. Трябваше и време за да заздравее отворената раната в сърцето и. Един ден тя извади скритият си дневник и го показа на сестра си. Пред очите на русокосата сестрата се разкри една тайната пазена така грижливо от другата близначка. Тогава се разбра цялата истина, че момичето е било влюбено в учителят си по рисуване.
След този случай, близначката с кафявите очи, когато имаше час по-рисуване гледаше непрекъснато през прозореца, как се събуждат дърветата от зимният си сън, как малките им пъпчици по разперените им клони се разлистваха всеки ден малко по-малко докато най-накрая през месец април се покриха изцяло в маслено зелено.
Към края на пролетта, когато болката в сърцето на момичето с кафявите очи беше позатихнала, двете близначки отново бяха отишли да се разходят в парка на квартала. Вратата на запустялата къща по случайност отново беше отворена. Момичето с кафявите очи задърпа сестра си за ръката и каза:
- Ела, ела да се убедя отново че греша, може би наистина съм аз, та нали и двете си приличаме!?- сестра и я последва мълчаливо.
Когато двете момичета влязоха вътре и стигнаха до последната стая с нарисуваният образ на стената, там където беше изографисан момичешкият лик, там където бяха попили горещите сълзи на девойката не се виждаше абсолютно нищо. Светлозелен мъх беше покрил цялата стена и беше закрил напълно нарисуваното лице.
***
Тази история може да е измислена, но може и да е истинска. В света наистина съществуват много хора, които си приличат без да са роднини, камо ли близнаци. Хора-мъже или жени, живеещи на различни географски ширини без да се познават помежду си, но с еднакви лица, ръст, цвят на очите, еднакъв тембър на гласа- са просто двойници. Но какво ни показва това, че може би ние наистина сме като братя и сестри произхождащи от едни прародите ли-от един мъж и една жена. За това трябва да се обичаме, да не си завиждаме, да си помагаме. Защото без любовта наистина всичко губи смисъл. Има две момичета с еднакви лица-едното е русо със зелени очи, а другото е червенокосо със сини очи, които се намираха на различни места в света и изобщо не са близначки и не знаят една за друга , но които бяха сбъркани от едно друго трето момиче , което ги беше видяло в различно време и място. А то беше влюбено в художника нарисувал върху стена момичето с червените коси.