Писмо до МАМА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.10.2016 19:03 - Танго

Автор: linaviraassaamy Категория: Тя и той

Прочетен: 470 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 31.10.2016 21:03

-Бързо , трябва да помогнете!-каза старшата сестра, като отвори сестринската стая и извика мен и другите медицински сестри, които бяхме там.
Отвън в коридора имаше лежаща количка върху която имаше видимо млад човек, но някак си не изглеждаше напълно нормално. Какво точно му беше засега не можеше да се разбере от шареното вълнено одеяло на едри зелени и жълти карета с което беше покрит болният, но това не беше най- важното нещо в момента, по- важното бе да бъде настанен в стая и и да му се включи кислород, а после всичко по реда си: да му се вземе кръв, да му се постави абокат, да го прегледа лекар, да даде терапия, която трябва бързо да му се започне в изпълнение, колкото се може по-бързо. Младият човек беше с червеникава късо подстригана коса и с много светли очи , дали бяха сини или зелени не можеше да се разбере от пръв поглед . Той бе придружаван от млада слабичка и фина жена с късо подстригани до врата кестеняви на едри вълни коси, а върху ръката и се виждаше златен пръстен-халка, която проблясваше всеки път когато жената повдигаше пръсти към зачервените си очи и бършеше с малка, бяла, нежно бродирана кърпичка сълзите си, които издайнически се прокрадваха под миглите и.
С общи усилия всички сестри и аз помогнахме човекът да бъде настанен на реанимационно легло в самостоятелна стая предназначена точно за тази цел. Когато беше повдигнат човекът, за да се постави на леглото, под одеялото се откри едно тяло на човек около тридесетте си години, но видимо осакатено още вътреутробно. Ръцете и краката му имаха странната форма на плавници на водно създание с тази разлика, че не бяха покрити с люспи, а се виждаше млада и розова кожа. Липсваха каквито и да е било пръсти, а ставите в китките и глезените бяха така силно извити, че изглеждаха като счупени.
Дните в отделението се заредиха един след друг така както винаги е било, както е и както винаги, и ще бъде, но аз не преставах да мисля за този млад мъж, и не излизаше от главата ми мисълта :,, Как е могла тази млада жена да се омъжи за този осакатен още в утробата на майка си човек?,, , но постепенно нещата започнаха да ми се изясняват в разговори с неговата жена, която беше останала като придружител на болният. А той започна лека -полека да се стабилизира благодарение на общите усилия на персонала- лекари, сестри и санитари, правеше се всичко възможно, всичко което беше по силите ни. Един ден аз станах неволен свидетел и чух разговор между родителите на младата жена и пациента, когато трябваше да свърша нещо свързано с лечението на младият мъж.
- Ти нали разбираш, колко много се раздава тя за теб? Не е преставала от мига в който ти и твоите родители я наехте като болногледачка във вашият дом -каза бащата, възрастен мъж с побелели от грижи глава и брада.
- Да знам-отвърна младежът и се почувствува много виновен за това, че се е разболял в момента и, че е сакат по рождение.
-Тази млада жена има нужда от подкрепа, която ти не можеш да и дадеш, има нужда от другар в живота и, който да се грижи за нея, а не само тя да полага грижи-продължи възрастният мъж.
- Да, да знам, известно ми е това-почти оправдателно отговори болният макар , че той нямаше никаква вина за каквото и да е било. Изведнъж в саята влезе младото момиче и разговорът секна сякаш по средата, а аз излязох извън стаята, като си бях свършила работата около пациента и се замислих над думите на тъста.
След няколко дни когато дойдох на работа разбрах, че младият човек се е влошил и е вдигнал висока температура. Дали след разговора с родителите на жена си той се беше отказал да се бори с болестта си и се беше предал, не знам. Разбрах в разговори с жена му, че той е компютърен инженер и има собствена фирма, завършил с отличие гимназия и магистратура по индивидуална програма. Един ден родителите му наели младата жена да му помага в къщната работа, защото те заминали за кратко в провинцията, но след като се върнали решили да оставят момичето, за по-дълго време. И така постепенно любовта пламнала между двамата и се решили на брак. Разбира се родителите на момичето били напълно против, но тя не ги послушала. Знаела е много добре, че поема едно бреме на плещите си-да се грижи непрестанно за младият инвалид, който дори и да иска не може да направи нищо за нея освен единствено да я подсигури материално с парите от фирмата която ръководеше дистанционно. А това не бяха малко пари.
Апартаментът в който живееха младите се намираше в един от най-хубавите квартали в града, беше ремонтиран и подреден по последната дума на модата за жилищата. Там имаше всичко необходимо за един нормален живот, който можеше да се нарече луксозен. Дали младият мъж знаеше предварително, че жената която се раздаваше за него заслужава най-доброто, не , повече от това, заслужава всичко, което можеше само да мечтае човек и той не скъпеше нито лев за да и подсигури едно бъдеще колкото се може от добро по-добро и най-добро.
А тя беше от онези жени които се раздават безпределно без да търсят каквато и да е била облага за труда и грижите си, не беше материалистка, дори напротив. Преди да се запознае със семейството на съпруга си тя участвала в Червеният Кръст, работила и във фондация за деца и хора с увреждания, тя просто беше един бял ангел въплътил се в образ на жена. А младият човек я беше преценил много добре и дали не искаше този ангел да си тръгне от него, и за да я задържи завинаги, и беше предложил да се оженят. А тя беше се съгласила, защото толкова много се беше привързала към младият човек, защото бе познала сърцето и душата му, а те бяха по-чисти от първи сняг, по-чисти от перата на бял лебед, по -чисти от току-що претопено сребро.

***

Болният не издържа на болестта и след няколко трудни часа изминали в борбата на персонала за неговото спасяване си замина, така както беше и дошъл на този свят тихо и кротко сякаш не искаше да обезпокоява с присъствието си когото и да е било. А съпругата му се хвърли върху осакатеното му безжизнено тяло и се затресе в ридание, разбирайки, че изгубва нещо много важно и ценно, което няма да се върне никога вече, а отстрани двамата за миг ми заприличаха на двойка танцуваща последното танго в живота си. Изведнъж аз не сдържах сълзите си и побързах да изляза извън болничната стая.