Младият архитект влезе с гръм и трясък в стаята където беше майка му и каза:

- Мамо, днес получих одобрение за проекта си и съм безкрайно щастлив затова.

-Радвам се за тебе сине,- каза възрастната жена и погледна в очите на порасналото си вече дете, и в тях съзря толкова много щастие, че чак се уплаши и притесни от това, и някак си потрепера, и изведнъж и стана много студено- затвори врата миличък, нещо не ми е добре.-каза тя тихо на сина си.

Младият човек побърза не само да затвори открехнатата врата останала след него незатворена, но затвори и прозореца на стаята в която се намираше мака му. А навън духаше студен с есенен полъх вятър разпилял пожълтелите листа по прашните улици на града.

От вълнение младият човек не усещаше нито студ, нито изпитваше каквото и да е било притеснение, той мислеше само и единствено за своят проект на една огромна и модерна сграда която щеше да бъде едно малко бижу в центъра на столицата.

     Точно до Операта , така да се каже на един разкрач от нея се намираше детската градина в която са изминали моите първи детски години- от три до шест- със спомени за забавни игри с връстниците ми, с детските песни  на които са ни учили любимите ни учители и възпитатели. Тази старинна сграда боядисана в слънчево жълто на която още си спомням стаите с високи тавани, големите бели врати, които се отваряха тежко-тежко, коридорите по които сме тичали и шумно сме се закачали ние децата едни с други. Още си спомням черната метална ограда от ковано желязо върху която стъпвах с малките си крачета и провряла ръчички и главица през нея аз гледах към улицата и си пеех песни запомнени от плочите които съм слушала на грамофона при баба ми и дядо ми, а пешеходците- мъже и жени- се обръщаха към мене и се усмихваха, а аз бях доволна,че разведрявах угрижените им лица поне за малко.  Сега тази сграда продължава да изпълнява същата функция и с огромно удоволствие и с радост в душата ми видях детската площадка в двора- разбира се сега много променена, но останала да бъде пак детска площадка помнеща още детският смях и игри до другият ден, когато отново ще бъде изпълнена с многобройни буйни и игриви деца.

***

Новата сграда растеше сякаш не с дни, а с часове. След всеки ред тухли нейното величествено тяло се издигаше все повече и повече, а минувачите с интерес се взираха в нея и оставаха учудени как толкова бързо растеше нещо толкова голямо. И младият архитект беше възхитен от всичко което се случваше пред очите му.

***

    От малката уличка се спуснахме ние двете-аз и дъщеря ми- надолу към големият булевард и пресичайки трамвайните линии се запътихме към моето училище което е запазило спомените за моят глас и смях, моите стъпки, за моето присъствие в периода от първи до осми клас.
  Училището си беше сякаш пак същото, но не съвсем. Фасадната боя беше друга на цвят и разбира се това беше нормално, защото за всичките тези години е претърпяла различни преобразявания в зависимост от идеите на майсторите строители, които е трябвало да запазят сградата и да я поддържат в добър и приятен вид за следващите поколения ученици. И с огромна благодарност в душата ми за тези които са запазили училището да си бъде пак училище - храм на възпитанието на поколенията в обич към науката.
    Още си спомням асфалтираният училищен двор, в който имаше огромни дървета стигащи с ръста си до покрива на сградата. Сякаш още усещам мириса на запалени есенни листа прилежно почистени от чистачките- възрастни жени с тъмно сини престилки. Още си спомням стаите особено онази по биология с наредени по лавиците стъкленици с различни животинки потънали в разтвор за консервиране, човешкият скелет който някак си винаги ме е плашил с присъствието си, но после когато пораснах и започнахме да учим анатомия, вече не ми се виждаше толкова страшен. Още си спомням  коридорите-дълги с безброй портрети на български възрожденци, писатели и поети. Сякаш още е пред очите ми закусвалнята, която се намираше в близост до залата за спортуване и сякаш още е пред мен  усмихнатата продавачка, която правеше онези  вкусни сандвичи с топъл ароматен хляб и сложеният в него запарен кренвирш , който по късно щеше бъде наречен хот-дог. Виждайки отново сградата на училището ми стана толкова мило, че сълзите в очите ми сами сякаш разбрали за чувствата ми немирни изскочиха от очите ми и бързо - бързо потекоха по бузите ми, а аз притеснена от тях побързах да ги изтрия, за да не ги види дъщеря ми.
   След като обиколихме училището отвън знаех ,че не ще може да влезем вътре, защото беше празничен ден и то беше празно, но силно в себе си се надявах, че един ден ще мога да покажа на дъщеря ми как изглежда то и отвътре- разбира се променено, но някак си пак същото.

***

Да имаш една мечта, която да се е зародила в мислите ти още в гимназията и да я видиш осъществена, това не е ли огромен успех в живота. Колко много мечти остават неосъществени по една или друга причина и как остава човек огорчен от своят неуспех. А сега когато младият мъж виждаше своята мечта осъществяваща се пред очите му, не можеше да не бъде щастлив. Той знаеше,че това което прави ще остане за поколенията години напред и неговото име ще остане записано върху проекта от оризова хартия и дори в архивите на Архитектурният институт, то няма да бъде забравено.

От първата копка на строежа до ключа на лампата за осветление и всичко случващо се между тях е архитектура. Колко труд се изисква от проектантите, от чертожниците, от архитектите , от инженерите, от строителите, от техните умове и работните им  ръце, от дългите безсънни нощи , от проточилите се дни докато всичко начертано на хартия се превърне в един колос, в един връх на човешката интелигентност. Колко съдби, колко човешки животи се събират и свързват в осъществяването на един проект. Дали се е замислял някой над това?

***

   Вървейки по улиците разказвах на дъщеря ми как обичах да изпращам до домовете им моите съученички, моите близки приятелки, потънали в разговори за изминалият учебен ден, за съучениците ни, за учителите и за всичко което ни вълнуваше през деня. Аз знаех всичките улици наизуст в карето в близост до училището, защото говорейки с приятелките ми спирахме на някой ъгъл и погледа ми се плъзгаше по сините табели обозначавайки коя е дадената улица и кое име носеше. За това когато ме спираше някой пешеходец и ме питаше къде се намира дадена улица аз подробно му описвах откъде трябва да мине и как да стигне до желаното от него място, а той се учудваше на познанията и възрастта ми, но аз намирах  това за нещо нормално и нищо особено.

   Така потънала в спомени и разговори с дъщеря ми неусетно се приближавахме към друго любимо място за мен пазещо също спомени от моето детство и от младежките ми години. Стигнахме до паметника на Апостола на Свободата Васил Левски и какво беше моето учудване когато с ужас видях, че сградата на Кино Сердика я нямаше. Вместо нея имаше огромни транспаранти закриващи грозната гледка на съборена сграда. А някога...някога там на терасата на последният етаж на тази сграда имаше една сладкарница в която ме беше завел баща ми и ми беше купил сладолед в купичка с цветно човече на клечка с чадърче.

***

   Разбира се, че баща ми отдавна го няма за да види разрушената сграда. Няма ги и баба ми и дядо ми за да видят, че къщата която бяха построили с любов и бяха отгледали трите си деца също я няма, а на нейно място има построен паркинг. Няма ги много други хора и много други сгради пазейки някога техните гласове и стъпки. Някой би казал, че това е нормално нещата около нас да се променят- нещо да се руши, а друго да се изгражда. Но питам се какво наследство оставяме след себе си на бъдните поколения ? И как други народи пазят всичко, за да не бъде заличено и да се помнят събития и хора, а ние...ние сякаш сме от друга планета и не ние грижа за нашето наследство и какво ще остане след нас.

***