Постинг
02.02.2013 02:03 -
Нищо общо
Проектът беше завършен отдавна и сградата сега се извисяваше на планинският върх като огромна космическа станция с формата на летяща чиния излязла и кацнала там от някой научно-фантастичен филм. Мъжът на средна възраст беше наистина щастлив от направеното и сега усещаше душата си удовлетворена и доволна от постигнатото, а трудът му беше наистина оценен и възнаграден достойно и сега парите спокойно си лежаха в черният сак и чакаха да бъдат разпилени било по барове и ресторанти или някъде другаде без значение къде, а до преди минути бяха в сейфовене на банката- една наистина заслужена награда за упоритият труд на проектанта. Но човекът имаше други мисли и други планове...
***
На вратата се позвъни дълго и упорито сякаш във входа беше станал пожар и всички бързаха да излязат навън , а това семейство се туткаше и не излизаше.
- Какво става?- попита едно момиче облечено в зелен халат на едри жълти цветя и то самото приличаше на едно цвете което току-що се беше разлистило и събудило в най -ранните часове на деня.
- Не знам какво става, ами се прибирай в стаята си и лягай !-отвърна майка и и се запъти към входната врата- Сигурно е някой луд по това време да звъни като бесен -измъмри под носа си тя и погледна през шпионката, за да види кой е.
- Мила аз съм!-се чу един мъжки глас от външната страна на вратата- Отвори мила!-продължи да говори човекът .
- Ти ли си? Какво искаш?-питаше жената без да отваря вратата говорейки с мъжа сякаш той беше силно заразен, и ако му отвори щеше да я зарази с лоша и страшна болест от която нямаше никакво спасение.-Нали знаеш,че не си добре дошъл тук!
- Мила, отвори вратата, имам една изненада за теб и за дъщерята!-продължаваше да говори неканеният гост и малко се натъжи ,че все още никой не му отваряше и той стоеше пред входа на апартамента като човек извършил страшно и нечувано престъпление и никой не искаше да има нищо общо с него дори и собствената му дъщеря.
Изведнъж ключът в ключалката се завъртя и вратата се открехна малко, но една верига с дебелината на затворнически синджир вероятно за нежелани посетители държеше все още мъжът далеч от домакините на апартамента.
- Каква е тази изненада която носиш?-попита през зъби жената и присви очи и устни сякаш пред нея беше застанал някой напълно непознат и досаден човек.
- Ето, виж!-каза мъжът и отвори сака пред очите на бившата си съпруга, а от вътре се виждаха пачки с банкноти чисто нови и до сега напълно неупотребявани, миришещи още на печатарско мастило и нова хартия.
- Какви са тези пари?-попита на свой ред жената- Да не си ги откраднал от някъде и сега да ми се фуклявиш колко си богат?
- Не мила, това са ми премиялните от проекта, ето на виж, много са ,толкова колкото да се купи един приличен апартамент и да живеете напълно самостоятелно, ти и детето, моята малка дъщеричка, а не тука при тъщата.
- Загрижил си се ти за твоята дъщеричка! Как пък не! Не е ли малко късно за реванш след всичко каквото стори на мен и на детето ни?-продължи да говори злобно жената и продължаваше да държи посетителя отвън.
- Мила, прости ми, съжалявам за всичко лошо което съм ви сторил, нека да започнем всичко отначало, на ново, на чисто, ти, аз и детето ни , моля те!-почти се разплака мъжът.
- Няма и не може да има никакво ново начало, ти отдавна сложи край на всичко с твоят луд бохемски характер. Не ти дойде умът в главата , а вече си почти одъртял и напълно оглупял щом си мислиш ,че ние ще се върнеме при тебе!- отвърна категорично жената и затвори троснато вратата под носа на мъжа без изобщо повече да го слуша. И сякаш за последно бившата съпруга изкрещя отвътре :- Не ти искаме ни меда ни жилото!- И настана пълна тишина.
***
Старецът чиито нозе не го слушаха вече и му костваше огромно усилие , за да се придвижва дори и по равно , дори и на кратки разстояния беше се приютил в един дом на едни хора които не можеше да се нарекът мъж и жена, защото те не бяха такива макар,че живееха на брачни начала, което от своя страна в днешно време беше нещо напълно нормално и приемливо. Докато само до преди двадесет години на това щеше да се гледа като на престъпление и нещо напълно нередно и незаконно. Но както се казва всичко тече и всичко се променя, така се променят и хората и времето в което те живееха.
На жената не и досаждаха грижите които полагаше за стареца, защото го беше възприела като роднина, който си няма абсолютно никого и така или иначе все някой трябваше да се грижи за него. Това разбира се е много по-добре отколкото да бъде хвърлен човека в някой дом за стари хора където теза сгради дори и цветни, подредени и чисти много наподобяват на лагери от миналото с тази разлика, че живущите там са на свободен и лек режим обгрижвани от добросъвестни надзиратели с бели престилки.
Старецът не знаеше, че му остават само още няколко месеца живот , а и семейството при което беше отседнал също не знаеше това. Всъщност това знаеше само и единствено Бог в чиито ръце беше властта над всичко.
***
След като не му беше отворена вратата и мъжът не можа да осъществи мечтата си да закупи жилище на дъщеря си, и на бившата си жена, за да започнат всичко отначало-един напълно нов живот-той с мъка се спусна по стълбите сякаш беше забравил, че този вход има асансьор който все пак въпреки всичко случило се до преди минути можеше да бъде използван и да извози мъжът до партера. Човекът като че ли не искаше да си тръгва и бавното му слизане по стълбите все още му даваше дори и някаква малка частица надежда, че някой ще отвори проклетата врата и ще го извика по име, за да се върне.
А навън изведнъж се беше излял проливен дъжд който още плющеше по паважа и по улицата вече се виждаше как малката локва до преди малко се превръща в нещо по-голямо и още по-голямо напомнящо на река. Мъжът махна на едно такси в което шофьорът едва го забеляза, но спря въпреки пороя и след като вратата на таксито се затвори автомобилът изръмжа и с пълна газ отпраши нанякъде.
След половин час мъжът вече се намираше в бара на най-скъпият хотел на столицата обкръжен с много внимание и ласки от танциорките на нощната програма и поръчваше какво ли не-от най-скъпото шампанско до черният хайвер и невероятните мезета-специалитетът на заведението само за отбрани гости.
Какво се случи после до първите лъчи на Слънцето на най-почитаният гост на хотела не беше никак трудно да си представим след като на разположение той имаше нови и напълно неупотребявани до сега банкноти миришещи все още на нова хартия и печатарско мастило.
А на сутринта....а на сутринта да става каквото ще!
***
В залата беше много хладно, въпреки, че беше средата на лятото и навън горещината беше напълно непоносима. Естествено е на такива места всичко наоколо да внушава строгост на обстановката, смиреност и дълбоко уважение на посетителите към човека намиращ се в средата на залата, който беше поставен там и заслужаваше последна почит и прощаване с всички които са го уважавали и познавали-близки роднини, прятели и колеги. Наистина доста неловко се чувства човек в един такъв момент сякаш не знае нито точно как да се държи, нито точно какво да мисли, но със сигурност една единствена мисъл минава през главите на всички присъстващи: ,, Боже, това ще се случи някой ден и с мен!,,
И как да не изтръпне човек на такова място и на такова събитие.
А мъжът сякаш беше заспал тихо, и кротко и очакваше да бъде изпратен от всички до последният му единствен и вечен дом. Думите на служителката звучаха бавно, умерено, тъжно и строго тържествено, като че ли внимаваше да не направи някаква грешка при четенето на словото. Разбира се се говореха само хубави неща за човека , тези думи сякаш важаха за всички преминали от другата страна на живота, където е само светлина независимо от полът им, годините, общественото и материялното им положение и начинът им на живот. Тези думи можеха да се нарекът напълно универсални и сякаш нямаха нищо общо с греховете на починалият.
***
На вратата се позвъни дълго и упорито сякаш във входа беше станал пожар и всички бързаха да излязат навън , а това семейство се туткаше и не излизаше.
- Какво става?- попита едно момиче облечено в зелен халат на едри жълти цветя и то самото приличаше на едно цвете което току-що се беше разлистило и събудило в най -ранните часове на деня.
- Не знам какво става, ами се прибирай в стаята си и лягай !-отвърна майка и и се запъти към входната врата- Сигурно е някой луд по това време да звъни като бесен -измъмри под носа си тя и погледна през шпионката, за да види кой е.
- Мила аз съм!-се чу един мъжки глас от външната страна на вратата- Отвори мила!-продължи да говори човекът .
- Ти ли си? Какво искаш?-питаше жената без да отваря вратата говорейки с мъжа сякаш той беше силно заразен, и ако му отвори щеше да я зарази с лоша и страшна болест от която нямаше никакво спасение.-Нали знаеш,че не си добре дошъл тук!
- Мила, отвори вратата, имам една изненада за теб и за дъщерята!-продължаваше да говори неканеният гост и малко се натъжи ,че все още никой не му отваряше и той стоеше пред входа на апартамента като човек извършил страшно и нечувано престъпление и никой не искаше да има нищо общо с него дори и собствената му дъщеря.
Изведнъж ключът в ключалката се завъртя и вратата се открехна малко, но една верига с дебелината на затворнически синджир вероятно за нежелани посетители държеше все още мъжът далеч от домакините на апартамента.
- Каква е тази изненада която носиш?-попита през зъби жената и присви очи и устни сякаш пред нея беше застанал някой напълно непознат и досаден човек.
- Ето, виж!-каза мъжът и отвори сака пред очите на бившата си съпруга, а от вътре се виждаха пачки с банкноти чисто нови и до сега напълно неупотребявани, миришещи още на печатарско мастило и нова хартия.
- Какви са тези пари?-попита на свой ред жената- Да не си ги откраднал от някъде и сега да ми се фуклявиш колко си богат?
- Не мила, това са ми премиялните от проекта, ето на виж, много са ,толкова колкото да се купи един приличен апартамент и да живеете напълно самостоятелно, ти и детето, моята малка дъщеричка, а не тука при тъщата.
- Загрижил си се ти за твоята дъщеричка! Как пък не! Не е ли малко късно за реванш след всичко каквото стори на мен и на детето ни?-продължи да говори злобно жената и продължаваше да държи посетителя отвън.
- Мила, прости ми, съжалявам за всичко лошо което съм ви сторил, нека да започнем всичко отначало, на ново, на чисто, ти, аз и детето ни , моля те!-почти се разплака мъжът.
- Няма и не може да има никакво ново начало, ти отдавна сложи край на всичко с твоят луд бохемски характер. Не ти дойде умът в главата , а вече си почти одъртял и напълно оглупял щом си мислиш ,че ние ще се върнеме при тебе!- отвърна категорично жената и затвори троснато вратата под носа на мъжа без изобщо повече да го слуша. И сякаш за последно бившата съпруга изкрещя отвътре :- Не ти искаме ни меда ни жилото!- И настана пълна тишина.
***
Старецът чиито нозе не го слушаха вече и му костваше огромно усилие , за да се придвижва дори и по равно , дори и на кратки разстояния беше се приютил в един дом на едни хора които не можеше да се нарекът мъж и жена, защото те не бяха такива макар,че живееха на брачни начала, което от своя страна в днешно време беше нещо напълно нормално и приемливо. Докато само до преди двадесет години на това щеше да се гледа като на престъпление и нещо напълно нередно и незаконно. Но както се казва всичко тече и всичко се променя, така се променят и хората и времето в което те живееха.
На жената не и досаждаха грижите които полагаше за стареца, защото го беше възприела като роднина, който си няма абсолютно никого и така или иначе все някой трябваше да се грижи за него. Това разбира се е много по-добре отколкото да бъде хвърлен човека в някой дом за стари хора където теза сгради дори и цветни, подредени и чисти много наподобяват на лагери от миналото с тази разлика, че живущите там са на свободен и лек режим обгрижвани от добросъвестни надзиратели с бели престилки.
Старецът не знаеше, че му остават само още няколко месеца живот , а и семейството при което беше отседнал също не знаеше това. Всъщност това знаеше само и единствено Бог в чиито ръце беше властта над всичко.
***
След като не му беше отворена вратата и мъжът не можа да осъществи мечтата си да закупи жилище на дъщеря си, и на бившата си жена, за да започнат всичко отначало-един напълно нов живот-той с мъка се спусна по стълбите сякаш беше забравил, че този вход има асансьор който все пак въпреки всичко случило се до преди минути можеше да бъде използван и да извози мъжът до партера. Човекът като че ли не искаше да си тръгва и бавното му слизане по стълбите все още му даваше дори и някаква малка частица надежда, че някой ще отвори проклетата врата и ще го извика по име, за да се върне.
А навън изведнъж се беше излял проливен дъжд който още плющеше по паважа и по улицата вече се виждаше как малката локва до преди малко се превръща в нещо по-голямо и още по-голямо напомнящо на река. Мъжът махна на едно такси в което шофьорът едва го забеляза, но спря въпреки пороя и след като вратата на таксито се затвори автомобилът изръмжа и с пълна газ отпраши нанякъде.
След половин час мъжът вече се намираше в бара на най-скъпият хотел на столицата обкръжен с много внимание и ласки от танциорките на нощната програма и поръчваше какво ли не-от най-скъпото шампанско до черният хайвер и невероятните мезета-специалитетът на заведението само за отбрани гости.
Какво се случи после до първите лъчи на Слънцето на най-почитаният гост на хотела не беше никак трудно да си представим след като на разположение той имаше нови и напълно неупотребявани до сега банкноти миришещи все още на нова хартия и печатарско мастило.
А на сутринта....а на сутринта да става каквото ще!
***
В залата беше много хладно, въпреки, че беше средата на лятото и навън горещината беше напълно непоносима. Естествено е на такива места всичко наоколо да внушава строгост на обстановката, смиреност и дълбоко уважение на посетителите към човека намиращ се в средата на залата, който беше поставен там и заслужаваше последна почит и прощаване с всички които са го уважавали и познавали-близки роднини, прятели и колеги. Наистина доста неловко се чувства човек в един такъв момент сякаш не знае нито точно как да се държи, нито точно какво да мисли, но със сигурност една единствена мисъл минава през главите на всички присъстващи: ,, Боже, това ще се случи някой ден и с мен!,,
И как да не изтръпне човек на такова място и на такова събитие.
А мъжът сякаш беше заспал тихо, и кротко и очакваше да бъде изпратен от всички до последният му единствен и вечен дом. Думите на служителката звучаха бавно, умерено, тъжно и строго тържествено, като че ли внимаваше да не направи някаква грешка при четенето на словото. Разбира се се говореха само хубави неща за човека , тези думи сякаш важаха за всички преминали от другата страна на живота, където е само светлина независимо от полът им, годините, общественото и материялното им положение и начинът им на живот. Тези думи можеха да се нарекът напълно универсални и сякаш нямаха нищо общо с греховете на починалият.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. leonleonovpom2
6. sparotok
7. planinitenabulgaria
8. varg1
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. hadjito
14. kunchev
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. leonleonovpom2
6. sparotok
7. planinitenabulgaria
8. varg1
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. hadjito
14. kunchev
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. iw69
10. mimogarcia
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. iw69
10. mimogarcia
За този блог
Гласове: 608
Блогрол
