Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.07.2012 20:44 - Осъзнат грях
Автор: linaviraassaamy Категория: Тя и той   
Прочетен: 1799 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 24.07.2012 20:44


Още щом отвори очи мъжът се стресна от обстановката в която се намираше, а тя бе повече от ужасна.Точно над главата му се виждаше едно огромно петно от белеща се на едри парчета стара латексова боя която беше изгубила свежият си бял вид и имаше онази чудновата форма на италиянска паста за варене която много наподобяваше на нашата българска домашна юфка. И сякаш още малко и оставаше, за да започне да се рони отгоре върху главата на по всичко изглеждащо потресен и нещастен по своему мъж: ,,О, небеса!,,-помисли си той- ,,Къде ли се намирам?,, - и още преди да си отговори на собственият си въпрос мъжът се опита да стане от леглото върху което се намираше, а то за зла участ беше в още по-окаяно положение от горкият таван. Стар пожълтял дунапрен раздран по дължина сякаш някой се беше опитвал да го дооформи по свой начин с груб нож и от него стърчаха грозни парчета подаващи се от старата дамаска на бели и сиви ивици която много приличаше на едновремешната униформа на затворниците. Опитите на мъжа да се изхлузи от това отвратително легло бяха повече от неуспешни, защото старата пружина отдавна се беше продънила тук-там на места, и всяко лежащо тяло върху нея трябваше да се повдига многократно и със замах, и с огромни усиля можеше и да успее да излезе от този зловещ и в същото време смешен капан наречен болнично легло.
Изведнъж вратата на стаята се отвори и от нея се подаде само главата на санитарката която извика с всичката си сила която имаше гърлото и :,, Хайде на закускаааа!,, след което последва затръшване на вратата сякаш наставаше земетресение от N-та степен и човек усещаше, че ето на, всеки момент ще се разпадне тази стара сграда и всичко изведнъж ще свърши един път за винаги. Човечецът почервенял от сетните напъни да стане от леглото и покрит със ситни капчици пот върху челото му от излязлото навън напрежение трябваше да бъде повече от доволен, че все пак е успял да се пребори с трудностите на пациент в болница и със ситни крачки се  дотътри до столовата, а там го очакваше поредната изненада. Масите бяха голи без каквито и да е било покривки върху тях дори и най-невзрачните. По лъскавият фурнир се виждаха малки остатъци от храна която явно не е била почистена още от вчера вечерта когато е била вечерята, и ако човек се загледа по-внимателно може да забележи леки остатъци от нещо червено навярно лютеница и оставени малки бели петънца навярно от сирене.
Чинията която му се подаде от шубера беше с начупени тук-там ръбове и изглеждаше на вещ втора или по скоро трета употреба, а върху нея имаше поставени точно три маслини и нито една в повече, върху чинията се мъдреше една тънка филийка хляб през която спокойно можеше да се прочете днешен вестник, а може и вчерашен, ако разбира се пациентът не желаеше да я изяде сега, а да я остави за по-късно. Другото което беше в посудата много напомняше на някакво желе, но с неясен произход, с  особен аромат и с гнусен цвят който много лесно би бил сбъркан с бебешко аки. Гледайки всичкото това ,,изобилие,, пациентът с треперещи ръце пое подаденото му меню от санитарката и се замисли дали да го яде изобщо или просто да направи с бавни крачки един полукръг и да остави всичката тази прелест на металната масичка с използвани вече съдове с остатъци от храна по тях.
Естествено той се надяваше по някое време да излезе извън отделението и да потърси болничното барче или павилион, или магазин, защото имаше смътен спомен, че ги бе виждал преди и с тази мисъл заряза чинията и се прибра в стаята за да се подготви за визитация, но той все не можеше да си спомни кога защо и как беше попаднал на това място и от какво е болен и тъй като не можеше да се сети пациента реши да попита другарят му по съседно легло.
- Извинете господине това болница ли е ?
- Ами на какво друго ти прилича ?-отвърна твърде недружелюбно мъжът който се намираше до прозореца и упорито четеше някакъв вестник без да повдига очи и без да обръща каквото и да е внимание на запитващият го.- Ако питаш мене това и за зоопарк не става!-отсече мъжът и обърна гръб на любопитният съсед по легло.
,,Странно-замисли се човекът и не му остана никакво време за нови въпроси, защото изведнъж вратата се отвори и в стаята нахълтаха няколко лекари и една сестра.
- Съблечете се всички до кръста!-каза най-възрастният мъж от лекарите и по това можеше да се съди ,че е завеждащият на отделението.
Тихо и кротко всички пациенти в стаята се подчиниха на командата на лекаря и съблякоха горнищата на пижамите си. Прегледът на пациентите не траеше много дълго, по-дълго времетраене имаха обсъжданията на дигнозите , лечението на всеки пациент по отделно, кратки коментарии и обсъждания от страна на лекарите и с това се приключваше всичко. И преди да се усети нашият герой така и не разбра от какво точно беше болен, но от сериозният външен изглед на лицата на лекарите и сестрата той си помисли, че заболяването му е доста сериозно, но тъй като не успя да чуе нито една дума от това какво точно си говореха всички присъстващи медицински лица  в стаята той остана все така разтревожен и уплашен. След наколко минути на унесеност пациентът реши да потърси нещо за хапване наистина хубаво, вкусно и   напълно годно за консумация. Когато излезе извън отделението той видя в коридора срещу асансьорите два високи автомата за кафе и дребни хранителни пакетирани продукти. Объркан от този факт пациентът се обърна към една жена която седеше на пейката срещу асансьорите.
- Извинете, къде точно се намира бюфета на болницата?
- Няма бюфет.-отвърна жената и замълча.
- А  магазинчето за продукти, къде се помещаваше?
- И магазинче няма.-отново кратко отвърна запитаната жена.
- А павильончето къде е?
- И павильонче също нама.
,,Ама какво става тук?-попита този път себе си учуденият пациент който имаше смътни спомени за неща, които явно вече отдавна не съществуват. Тогава той се опита да намери някакви дребни джобни стотинки, за да си избере някаква топла напитка от автомата за топли напитки и да си избере някакъв десерт който успешно да замени ужасната закуска която той беше върнал. И тъй като не намери никакви дребни у себе си остана гладен до обяд. Той нямаше телефон, за да се обади на близките си, за да му приготвят и донесат нещо независимо какво просто да похапне каквото и да е защото усещаше ,че в стомаха му започва да се развихря една революция с
неясно естество. Тогава съкрушен от тези факти болният реши да се прибере в стаята си и да се опита да заспи, за да избяга от мисълта за глада която го преследваше.
Той се прибра в стаята си и легна на вече познатото му легло, което сега му се струваше повече от нормално на общият фон на положението в което се намираше и той се отпусна и заспа.
По едно време го събуди сестрата и му каза, че трябва да ходи до няколко кабинета, за да му се направят няколко изследвания и процедури. Пациентът с мъка се освободи от тежките прегръдки на болничното легло и се понесе по коридора с папка под ръка. Ето, че застана пред асансьорите и зачака търпеливо да пристигне удобното возило, което беше неуморно да пренася пациенти и персонал от един до друг етаж. Да, ама този ден асансьорите не работеха с изключение на един който се извикваше с чип и се движеше нагоре-надолу именно с този чип който беше притежание единствено на персонала. И на човека нищо друго не му оставаше освен да поеме стълбите надолу и да достигне до посочените му кабинети пеша с бавни и мудни крачки на болен човек.
След като се разходи насам-натам и посети разни кабинети и тук, и там в границите на болницата, и след като се беше разсъбличал няколко пъти, и след като го прегледаха няколко различни лекари отпред и отзад, и след като всичките бяха написали своето мнение, за това какво бяха видели и открили, го изпратиха отново да си ходи обратно в същото отделение в което лежеше и се лекуваше.
Изведнъж точно пред себе си на първият етаж където се намираше той и чакаше търпеливо вече наистина работещият асансьор, за да го придвижи до съответният етаж където се лекуваше пациентът изпадна в див ужас защото видя пред себе си себе си, да точно така той видя себе си в един човек досущ като него на външен вид сякаш му беше двойник или близнак.Този двойник с много сериозен вид, елегантно облечен с черно куфарче в ръка и забързан за някъде може би за работното си място което се намираше в тихият коридор на сградата където се помещаваше администрацията.
- Кой е този човек?- попита пациента съседа си отляво по чакане на асансьора.
- Ами мисля, че това е директора на болницата.-отвърна мъжът.
- Така ли?- учуди се болният и остана с отворена уста от изненада, защото не можеше да повярва ,че това което чува е самата истина.
- А вие, вие да не сте му брат близнак- попита на свой ред мъжът- толкова много си приличате ?
Изведнъж сякаш нещо удари нашият герой на този скромен разказ през лицето и той в миг си спомни, че не някой друг, а той самият е директор на тази същата болница в която лежеше като обикновен пациент. Ами какво прави той тук, а не си е на работното място в онзи голям и просторен кабинет в който го очакваха барчето с охладени скъпи напитки, дебелите и скъпи хавански пури, лекият бриз от климатика който не му даваше възможност да се изпотява от непослилната жега навън. Какво прави той в тези болнични и грозни дрехи, какво прави тази папка в ръцете му на пациент лежащ в някаво си отделение? Защо стои той точно тук на това място пред този глупав асансьор, за да отиде там където не му се отива, вместо да седне на удобният си фотьойл от естествена скъпа кожа, и защо не си поръча кафе от секретарката си, онази ниска, но стройна брюнетка, която беше толкова различна от жена му, че чак си мечтаеше да беше женен именно за нея, а не за тази ,,цоцолана,, която тежеше в леглото му и щом се обърнеше на някоя страна винаги го събуждаше с тежината си сякаш той се намираше не в собственото си легло, а на някакъв хамак вързан на палуба побутван напред и назад от буреносен вятър.
Тогава пациента се обърна назад изтича до стъклото на външната врата срещу асансьорите и долепи буза до прозрачното стъкло на партера където се намираше паркинга за служебните коли на персонала- лекари и сестри- и точно там на най-първият ред се намираше неговата лична кола- един голям и черен джип, който се препичаше на слънцето очаквайки последните секунди от работното време на собственика си, за да го откара до дома му. ,,Да, това е моята кола, моята скъпа количка, която толкова много обичам и която струва толкова много парички!,, помисли си той и изведнъж прехапа устни, защото черни мисли му минаха през ума, които за  сега ще оставим в пълна тайна.,, Ами онази другата кола в червен лъскав цвят- един огромен пикап който беше последното му изкушение, какво ли прави сега там в гаража на скъпата му къща която той беше купил с толкова много любов за да посреща и изпраща онази същата брюнетка която всяка сутрин му приготвяше от любимото му кафе, което обичаше да пие с онези скъпи Хавански пури с онзи аромат на женски Хавански бедра върху които се навиваха тютюневите листа от женските страстни пръсти на тъмнокожите жени.
Изневиделица по бузите на пациента започнаха да се стичат сълзи за отминалият му до вчера живот, а днешният той искаше да забрави завинаги и напълно, и силно се надяваше, че тази нощ щом заспи в онова противно болнично легло на сутрина ще се събуди отново в собственото си скъпо легло и до спящата до него брюнетка. И той пациентът ще се върне в предишният си живот и ще направи всичко възможно за да забрави тези преживявания от днешният ужасен ден.

***

На следващата сутрин директорът на болницата се събуди с мисълта за тотална промяна във всичко което се отнасяше до работата му. Той извика на спешно съвещание заместник директорите, всички завеждащи на отделения, главният счетоводител и още няколко важни персони и разпореди в най-кратки срокове да бъдат направени пълни списъци на нуждите за всяко отделение от тавана до пода или иначе казано от крушките на лампионите до теракота на стаите, от кухненската посуда до столовете в трапезариите, или иначе казано той се надяваше и очакваше пълно промяна на всичко и във всичко в прилежащата му болница.

***
А след някой и друг месец същият този директор нареди във вътрешният двор на болницата да се издигне параклис, а защо беше нужно то
ва само той си знаеше. 



Гласувай:
3
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. injir - Tрябва да изпиташ мизерията на с...
28.07.2012 22:19
Tрябва да изпиташ мизерията на собствен гръб, за да станеш милостив човек... Поздрави за написаното!
цитирай
2. linaviraassaamy - Благодаря ти за коментара
29.07.2012 16:00
мила приятелко!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: linaviraassaamy
Категория: Тя и той
Прочетен: 1023214
Постинги: 567
Коментари: 514
Гласове: 539
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Блогрол