Писмо до МАМА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.07.2012 19:57 - Сезони

Автор: linaviraassaamy Категория: Тя и той

Прочетен: 1045 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 29.07.2012 18:46

В памет на Руми и Насо!

Средата на пролетта...
Тогава когато вече всичко се е раззеленило, а малките и крехки цветчета на дървета и храсти отдавна са окапали издухани от пролетният вятър дали аромата си на всичко живо наоколо и изпълнили предназначението си да предизвикат всички всевъзможни насекоми да долетят от всички краища на света, за да опрашат всички растения, за да дадат богат плод през лятото и есента. И тази красива пролетна картина може да се види най-добре далече от шумният град някъде сред дивата природа където е влязло във владение само царството на растителният и животински свят.
И така ние- аз и моят приятел насладили се на всичко видяно наоколо сред истинската жива природа уморени от дългата разходка бяхме се качили в автобуса и....
- Не се обръщай назад момче, иначе живота ще те смачка.- вдигнах глава от книгата която четях в момента, за да видя кой казва тези думи и се учудих на кого точно говори възрастният човек седнал на седалката в автобуса точно срещу мене. Да, разбрах, че човекът говореше на моят приятел с когото пътувахме от едно близко софийско село към столицата. А той, приятелят ми просто имаше навика да гледа хората, кой слиза и кой се качва не толкова преднамерено колкото по скоро автоматично без да влага какъвто и да е смисъл в това си действие, като естествено си мислеше за нещо друго и напълно различно.,,Странни думи !,,-помислих си аз и се замислих над техният смисъл и значение и най-вече защо ли ги казва човекът тези неща точно на моят приятел, а не на някой друг. Наистина това изречение криеше в себе си толкова дълбок и таен смисъл, че чак потръпнах от изумление....

***
Средата на лятото...
Горещените са толкова силни, че чак са нечовешки и напълно невъзможни за издържане. Не помня миналото лято да е било чак толкова горещо. Е, имало е един-два дни горещници, но чак толкова не е било. И ако човек има възможност да отиде някъде в близост до море или река , то би било направо чудесно, за да се откъсне от прашната среда на града и да се възхити на прохладата на водата, която като неземен елексир докосва тялото и го охлажда. Но има и други дни....
Вече втора седмица се заизнизва мъчително и тягостно от два повтарящи се случаи напълно неприятни, но и житейски неизбежни. Простихме се с двама приятели в рамките на девет дни- мъж на шестдесет и седем години и жена на петдесет и шест. Наистина смъртта слага точка на всичко, най-голямата и истинска точка. Всичките ни мечти, всичките ни копнежи и желания, целият ни живот изпълнен с радости и тъги точно в един единствен миг приключва и сякаш никога не ги е имало тези хора с които сме се простили завинаги, а остават само спомените в съзнанието ни. И само като си помисли човек, че след сто години никой няма да си спомня за тях или за нас след нашата смърт изведнъж го полазват студени тръпки и мисълта за какво всъщност живеем и какъв е смисълът на всичко около нас отговорът дава усещането на лютият привкус на неизбежен житейски фарс.

***
Изминалата зима беше една от най-тежките с много снеговалеж и много драматични случаи на хора изгубили покрива над главата си или с други думи казано изгубили целият си живот...
- Съжалявам, че не съм уважавал жените в живота си. - каза възрастният мъж който беше потърсил подслон при нас в тежките зимни месеци. Човекът не ми тежеше с нищо. Живеех с мисълта , че всъщност той можеше да бъде баща на приятелят ми, който беше изгубил истинският си родител в една крехка и млада възраст нямащ и четиринадесет години. И ето, че съдбата му предоставя напълно реалната възможност да почувствува този възрастен човек толкова близък , както би почувствувал и липсващият му от десетилетия баща заминал си от живота твърде рано и ненавременно. И колко му трябва на един възрастен човек- една топла дума, малко внимание и грижа и той ще ти бъде благодарен докато е жив.
Работех на няколко места опитвайки се да получа достатъчно средства, за да не бъде лишено семейството ми от нищо, както и на родителите ми така и на децата ми и в същото време и на приятелят ми с който живеем заедно вече повече от година на семейни начала. Работата не ми тежеше ни най-малко, аз съм свикнала да работя по този начин вече дванадесет години и явно тренинга си казваше думата. Няма да забравя думите на дядо ми който беше живял в две епохи на двадесети век- по времето на двете световни войни и по времето на социализма. Той беше най-известният шивач в цяла София- майстор на връхно дамско облекло. При него идваха да си шият дрехи много известни и изискани дами по онова време: артистки, балерини певици и по заможни жени и девойки или тъй нареченият Хай лайв на столицата. Та моят дядо много обичаше да казва на баща ми: ,, Сине, сине, дано да не даде Господ да живееш по времето на капиталзма, защото социализма ви научи на мързел!,, Аз не разбирах много тези думи, но баща ми наистина живя само десет години по времето на капитализма в наши дни, а дали е било за негово добро или не никой не знае, но аз имам честта и до ден днешен да живея в този начеващ или вече наченат напълно капитализъм на нашето общество, но явно още бавно прохождащ, а кога ще стане напълно пораснал и тотално развит капитализъм все още не се знае или ако е развит напълно в другите страни, то защо идват тези никому ненужни кризи и финансови разстройства.
Е, щом работя на няколко места едновременно значи започвам да проумявам думите на дядо ми.

***
Ще дойде есен и...
Сънувах странен сън... По принцип още от дете сънувам много странни сънища които ми подсказват по някакъв начин това което ще ми се случи, а дали това е дар Божи или наказание не знам, но на човек не му е дадено да знае какво ще дойде утре, защото ако знае всяка минута какво ще му се случи, то той не би направил нищо и би чакал със скръстени ръце да дойде това което има да идва. Та сънувах гора голяма и гъста. Есен е и листата са пожълтяли, покафеняли или обагрени в червено и окапали по земята, ала тук-там има листа които все още стоят по клоните на дърветата сякаш не искат да се разделят с познатото дърво. А земята им се струва толкова далечна и чужда, може би предчуствайки, че щом се откъснат от дървото нищо друго не ги очаква там долу освен безкраен последен сън сливащ ги завинаги с пръстта, а после всичко ще бъде в кристално и северно бяло...
А аз стоя изправена пред една пътечка която извежда извън гората, а там в далечината грее едно голямо Слънце, а към мен прииждат много и най-различни по окраска овце: и бели, и кафяви, и шарени сякаш аз им бях пастир който ги вика да вървят по правият път.
И може би тогава през есента ще разбера напълно думите на стареца казани на приятеля ми в автобуса, думите на вече заминалият си от този живот приятел и думите на дядо ми или какво ли още не....
Не знам, но ще видим...

Нагоре