Писмо до МАМА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.03.2010 19:20 - Вик

Автор: linaviraassaamy Категория: Тя и той

Прочетен: 698 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 28.08.2010 17:18

,,Никога не съм те обичал,, прочете тя в съобщението и почувствува, че главата и се изпразва от мисли, а сърцето и се блокира от сподавени чувства. Тези думи я удариха като камшик през лицето, който го надира на множество червени резки и от тях бликва кръв, а болката е непоносима. ,,Какво?,, помисля си Л.,, След всичко което направих за него, след толкова години и изведнъж тези думи,,. И тя усети, че една тежест ляга върху нея, като бяла мраморна плоча над гроб,която не може да бъде помръдната и преместена с нищо, и с никакви сили. Дали защото му беше вярвала безпределно, или защото го беше обичала безкрайно, тя не можеше да повярва на очите си на това което виждаше и четеше. Изведнъж почувствува огромно желание да бяга, да бяга, да бяга без да спира докато се изгуби някъде и никой да не я търси, и никой да не я намира, да се изгуби там откъдето никой не се е завръщал, отатък живота. Но нима бягството, каквото и да е то е някакво решение? Как ще продължи нататък да живее сякаш нищо не се е случило, сякаш нищо не се е променило. Нима можеше така или по-скоро трябва за да преодолее мъката и тъгата, които се заселиха да живеят в нея.
Болката от раздялата е непоносима, тя прилича на отворена рана, която няма зарастване и непрекъснато сълзи и няма намерен лек за нея. Но ако наистина трябва да забрави тези две очи, какво би направил някой друг, когато в умът са запечатани те и безпирно са сънувани и мечтани, и желани, и на нещо все пак се е надявал. Как с лекота тя ще ги изтрие от умът си и как ще продължи напред? Може би като начало ще спре да се обажда по телефона и ще се помъчи да забрави всичките цифри до една , които до скоро са били набирани настоятелно и неумолимо, чакайки отговор от другата страна. А там неизмено се е появявал гласът на секретаря, нима той можеше да замести неговият глас. Нима можеше да забрави мечтите си, желанията си, копнежите си по една любов, която се оказва мъртво родена. Тъй както майката плаче над гроба на своето любимо дете, не видяло белият свят никога, така плаче и душата необичана. Тогава за да не изгуби разсъдъка си от болката на раздялата сиротата майка чувствува нуждата от спасение и го намира, като се хваща като удавник за сламка в притчите написани във Вечната книга, която е дала спасение на много хора изпаднали в нужда и беда. Така и тя не намерила изход в нищо друго, се захваща да чете и препрочита тази вълшебна спасителна книга. А нейната мъдрост е всеизвестна стига да може да бъде разбирана и тълкувана и най-вече тя е лечителка на много наранени и обезверени души. Л. трябва да спре да пише писмата,които му е писала и изпращала до сега. Просто да замлъкне, като сподавен вик и да се стопи и да изчезне, сякаш никога не е съществувала.
Тогава тя решава да се облече в черно онзи цвят, който поради нюанса си те прави почти незабележим за околните. Така се обличат и тъжащите в траур, и някои духовни лица, сякаш да останат сами със себе си и със своите мисли без да бъдат обезпокоявани от никого, или по-скоро да вдъхне неизменно уважение и съпричасност на околните.
Черният цвят! Защо ли ние го мислиме за обикновен, а всъщност той е най-сложният цвят и най-богатият сам посебе си, защото съдържа всички цветове, които може да си представи някой смесени в едно. Човек трябва да има страхопочитание към този цвят и да внимава кога и защо го облича, защото той подлежи на уважение. Може би заради хората, които го носят непрекъснато- тези служейки на Бога или тези, които оплакват мъката си, като вдовицата , която никога не сваля своите черни дрехи , след като е изгубила мъжа си завинаги . А той е бил неизмена част от живота и и от самата нея.
Скривайки се от света в своите мисли и страдания, Л. решава да се промени изцяло и да започне на чисто. Но чувствайки се омърсена от всичко до сега, а най-вече от липсата на любов, решава да се затвори в себе си за един неопределен период от време, подлагайки се на пречистване. Тогава тя посещава месният свещеник и споделя с него,че иска да се изповяда,а той и отвръща, че трябва да пости четиридесет дни и на предстоящият църковен празник да се изповяда и да поеме Светото Причастие. А колко са тези четиридесет дни, много ли са или малко за да се почувствува човек истински пречистен, по-скоро те са толкова колкото трябва да бъдат.
Изминаването на дните е бавно и мъчително, като се има напредвид ежедневието, от което човек не бива да се откъсва, защото каквото и да е страданието, което разпъва душата ти грижите са си грижи и задълженията са си задължения, а те небива да са пренебрегват. И така четиридесетте дни и нощи са вече зад гърба и и
църковният празник вече е дошъл,а тя се е изповядала.Тогава Л. отива в църквата, а службата вече е започнала и тя остава малко в страни за да необезпокои околните. И когато идва точният момент свещеникът я повиква. Л.отива до иконата със запалена свещ,целува образа на Спасителя, оставя свеща на статива и отива до свещенника за да се причести със Светото Причастие. Тя отваря уста за да поеме лъжичката после преглъща течноста с мисълта в ума си:,,Прости ми Господи,но аз обичах,,.Тогава ненадейно тя се сгомолясва в нозете на двама свещенника извиквайки силно,а погледа и е прикован на Светото Разпиятие.А викът и литва нагоре като подплашена бяла птица към купола на църквата, където е изографисан образа на Бога.
***
След определен период от време, Л.продължава да живее своят обикновен живот, но с необикновенната любов в сърцето си, тази на Твореца!

Нагоре