Като неканен гост
се появяваш из небитието
на мислите мои
и все така нахално
оставаш и след полунощ

Да те изпъдя не мога
а и ти не ми даваш
вероятно намерение
да си ходиш
изобщо дори нямаш

И аз пак идвам
на белия лист да се оплача
няколко страници
за теб да изхарча
Стихове от душата си
да извадя в твоя чест,
както винаги

Сълзите вече
не изплъзват се поне
Изплаках за теб
не едно море, а две

Белият лист попиваше
капките тъга
белият лист утешаваше
самотната ми душа
И продължава да го прави
понеже огромна рана остави
като бездна дълбока
в която сол се лее неспир
и не дава на сърцето ми мир

Да страдам се уморих
мисля че това личи си
във всеки пореден стих

Най-щастлива аз ще бъда
когато се оттърва някой ден
от твоите посещения
разтрисащи всичко у мен.